март 19, 2010

Еснафи


Има едно нещо, което винаги безотказно ме подтиска – еснафщината. Забавна и смешна ми е в началото, но след това започва да ме мачка. Изглежда не съм дорасла да й се подигравам без да ме хване за гушата и да ме задуши до посиняване. Еснафщината може да ме докара до сълзи. Сълзи от безсилие и огорчение, че светът и някои от уж близките ми хора ме вкарват в този капан, без дори да осъзнавам. Един час и целият талант в мен може да се изпари до капка. Един час разговори за коли и шопинг и мога да крещя на улицата до прегракване. Усещам как с всеки следващ такъв разговор ставам все по-обикновена. С всяка марка и с цената й, с разговорите за поредния цървул, който си е построил къща, колкото голф-игрище с 12 бани. Мислите ми се изпаряват и се превръщат в ехо, което отразява модните тенденции на масата.
Еснафщина – в най-модерния й вид. Новата еснафщина си подрежда чехлите, у тях винаги е чисто, гардеробите са под конец. Новата еснафщина се храни здравословно и спортува, изсъхнала от скука. Работи по 12 часа в офиса, а после се прибира в дизайнеркия си апартамент по-бездомна от скитник. Новата еснафщина ходи в скъпи алпийски купорти, кара поршета и си говори за ресторанти. Новата еснафщина просто трябва да се подреди в редица и дружно да посети психоаналитик, за да разкаже защо пълни живота си единствено с вещи. Еснафщината, която никога не се влюбва в неподходящия или неподходящата. Еснафщината, която се бори за семейни ценности, за фреш в хладилника и прясна паста в обедното меню. Еснафщина нещастна до рев. Празна до викане. Убедена, че хубавият живот се купува с пари и влияние. Заблудена до слепота. Объркана до кръв.
Еснафщина с вдигнат плакат над главата – Парите купуват!
Къде отивате, мили мои?!?
Парите не съществуват! Парите са шарени хартийки, нарисувани от некадърни художници. Парите могат да ви купят само чупливи, ненадеждни неща. Вещи, които се изтъркват, избеляват, излизат от употреба или от гаранционен срок. Парите купуват тенекии, кожи и парцали. Парите купуват скъпи вечери в изискани ресторанти и самолетни билети. Парите купуват самодоволство, което животът неминуемо наказва. Няма никакво значение дали ядеш само био, ако човекът когото обичаш ти изневерява и те напусне. Няма значение колко е бърза колата ти, защото няма как да избягаш от себе си. Дори месец на края на света няма да те извади от собствената ти мизерна орбита. От собственото ти малко нещастие... Независимо от всичките пари, които хвърляш, за да заблудиш себе си. Няма никакъв смисъл от скъпите ти дрехи, ако няма пред кого да ги съблечеш. Ако няма повод да ги нацапаш. Ако не те обичат. Ако не обичаш. За какво ти е перфекно поддържаното тяло, ако нямаш повод да развалиш фигурата си? Платиненият ти телефон е безсмислен, ако няма на кого да се обадиш. Няма никакъв смисъл, мили мои, с огромни претенции и нищожен талант за живот. Няма никакъв смисъл, приятели мои! За съжаление! А аз ще се задуша!

март 18, 2010

Чакалнята е на гарата


От мен се очаква:

Да преглъщам – в името на другите (защото те винаги са по-слаби, сигурно трудно ще го приемат, а и спермата била полезна)
Да нямам предразсъдъци – независимо от всички лайна, които се разхождат ежедневно около мен.
Да бъда толерантна – независимо от всички нахалници с лактите и гъзовете си напред.
Да бъда възпитана – далече от онези, които са залепили путките си на челата .
Да бъда чиста – независимо от мръсните им помисли.
Да бъда усмихната – нищо, че ми се иска да разбия физиономията на онзи тъпанар пред мен.
Да говоря тихо – нищо, че живея в общество на глухи.
Да се обличам прилично – независимо от порнографията наоколо.
Да съм по-продуктивна – нищо, че светът отдавна е тръгнал към края си.
Да съм вярна – а те не.
Да пия само мляко – а виното е за пияниците.
Да съм въздържател – а сексът е за педерасите.
Да пазя равновесие - защото падат само балъците.
Да съм по-инициативна – за шамарите и ритниците, които заслужават!
Да бъда по-удобна – за да легне някой и евентуално да си почине.
Да не съм отровна – за да пият пиявиците.
Да бъда красива – в грозните им ръце.
Да бъда бяла – а господ бил черен.
Да бъда добра – а злото да го духа.

Да бъда …. на антибиотици!

март 09, 2010

Жив

Трябва да отговаря “Данке!” и аха да го кажа и нещо застава пред езика ми. После пак...и пак не мога. Така е от 4 дена. Опитвам се да съм любезна на езика на хората около мен и не успявам. Никога не успявам в нито една немско-езична страна. Заслушвам се в жужащата стабилно лудницата около мен и търся мелодия. Опитвам се да различа поредица думи или една, чието звучене ми харесва и не успявам. Немея като дете, попаднало внезапно в разговора на възрастни. Не разбирам нищо и пропускам този странен хъркащ и гъгнещ език през ушите си. Превръщам го във фонов шум, който се избистря тук-таме от някоя компания руснаци. После слагам слушалките на айпода и всичко приключва.

Навън е – 15, ръцете ми са болезнени и всеки ден, когато свалям скиорските си обувки в хотела съм почти сигурна, че няма да намеря пръстите си по местата им. Алпите са слънчеви, но въздухът реже. Бях забравила тези моменти. Заставаш на ръба и поглеждаш наоколо. Дробовете ти се пълнят с остър въздух и осъзнаваш колко си малък. Колко е неясен смисълът на съдбата ти в сравнение с големия замисъл на природата. Колко незначителна може да бъде линията на живота ти. Малка драскотина по старите да безумие зъбери. Върхове, които, заспали вечния си сън, не помнят дори дъха на тревата. Поемаш си въздух отново и главата ти се пълни със слънце. Всичко остава назад - София, дребните ти грижи, родният ти смог на няколко хиляди километра от тук, дори любовта ти, всичко. Снегът проскърцва и тялото ти се понася надолу със заучени движения. Малко чувство за самосъхранение, напрежение в бедрата и готово.

Над 2 800 метра надморска височина можеш само да си щастлив. Да се усмихваш под маската си и да се радваш, че си жив. С перманентно премръзнали пръсти, с учестен дъх, мокрещ маската и топла шапка. Жив, независимо от малките болки в сърцето ти. Независимо от големте ти надежди. Независимо от безкрайните ти мисли за промяна. Независимо то кръстопътищата, които спъват малкия ти живот. Склоновете отнасят всичките ти мисли една по една и напрежението в коленете ти заглушава притесненото ти сърце. Всичко работи в синхрон, подчинено единствено на чувството ти за самосъхранение – нещо, което често забравяш, че имаш.

Забравяш, че си жив и разтваряш гръдния си кош. Вадиш сърцето си с голи ръце и безстрашно го поднасяш за вечеря на някой. После вадиш бъбрек за обяд. И се раздаваш без да се пестиш. Без капка страх. Без колебание. Без вяра. Без поглед напред и без да ти спре дъха, дори за миг. Без да ти замръзнат ръцете и без носът ти да почервенее. Раздаваш се, продаваш се, подаряваш се всеки ден. В града. Без да знаеш, че сърцето всъшност не е вкусно. Нито печено, нито варено. Без да знаеш, че хората не са гладни. Хората просото са забравили, че си живи.