март 09, 2010

Жив

Трябва да отговаря “Данке!” и аха да го кажа и нещо застава пред езика ми. После пак...и пак не мога. Така е от 4 дена. Опитвам се да съм любезна на езика на хората около мен и не успявам. Никога не успявам в нито една немско-езична страна. Заслушвам се в жужащата стабилно лудницата около мен и търся мелодия. Опитвам се да различа поредица думи или една, чието звучене ми харесва и не успявам. Немея като дете, попаднало внезапно в разговора на възрастни. Не разбирам нищо и пропускам този странен хъркащ и гъгнещ език през ушите си. Превръщам го във фонов шум, който се избистря тук-таме от някоя компания руснаци. После слагам слушалките на айпода и всичко приключва.

Навън е – 15, ръцете ми са болезнени и всеки ден, когато свалям скиорските си обувки в хотела съм почти сигурна, че няма да намеря пръстите си по местата им. Алпите са слънчеви, но въздухът реже. Бях забравила тези моменти. Заставаш на ръба и поглеждаш наоколо. Дробовете ти се пълнят с остър въздух и осъзнаваш колко си малък. Колко е неясен смисълът на съдбата ти в сравнение с големия замисъл на природата. Колко незначителна може да бъде линията на живота ти. Малка драскотина по старите да безумие зъбери. Върхове, които, заспали вечния си сън, не помнят дори дъха на тревата. Поемаш си въздух отново и главата ти се пълни със слънце. Всичко остава назад - София, дребните ти грижи, родният ти смог на няколко хиляди километра от тук, дори любовта ти, всичко. Снегът проскърцва и тялото ти се понася надолу със заучени движения. Малко чувство за самосъхранение, напрежение в бедрата и готово.

Над 2 800 метра надморска височина можеш само да си щастлив. Да се усмихваш под маската си и да се радваш, че си жив. С перманентно премръзнали пръсти, с учестен дъх, мокрещ маската и топла шапка. Жив, независимо от малките болки в сърцето ти. Независимо от големте ти надежди. Независимо от безкрайните ти мисли за промяна. Независимо то кръстопътищата, които спъват малкия ти живот. Склоновете отнасят всичките ти мисли една по една и напрежението в коленете ти заглушава притесненото ти сърце. Всичко работи в синхрон, подчинено единствено на чувството ти за самосъхранение – нещо, което често забравяш, че имаш.

Забравяш, че си жив и разтваряш гръдния си кош. Вадиш сърцето си с голи ръце и безстрашно го поднасяш за вечеря на някой. После вадиш бъбрек за обяд. И се раздаваш без да се пестиш. Без капка страх. Без колебание. Без вяра. Без поглед напред и без да ти спре дъха, дори за миг. Без да ти замръзнат ръцете и без носът ти да почервенее. Раздаваш се, продаваш се, подаряваш се всеки ден. В града. Без да знаеш, че сърцето всъшност не е вкусно. Нито печено, нито варено. Без да знаеш, че хората не са гладни. Хората просото са забравили, че си живи.