юли 02, 2010

На 2



Имам дъщеря, която се научи да казва „Моля те!“, за да получава бисквити. Имам дъщеря, която носи руси къдрици и моите очи. Имам дъщеря, която без да знае има усмивката на човека, когото обичам – баща й. Имам дъщеря, която без да знае откъсна част от мен и сега я развява след себе си така, както носи навсякъде малкото си одеало. Методично и по детски безотоговорно прибавя всеки ден по един бял косъм в иначе черната ми коса, по една усмивка и по една въздишка в историята на душата ми. И всеки ден я гледам и се опитвам да отгатна какви ще са ръцете й, колко ще са лъскави косите й, дали ще има моята походка, неговия поглед. По всичко гадая в бъдещето й. Правя й малки магии за щастие. Гледам на гънките на ръцете й, на ожулените й колене, на мириса й. И все не успявам да видя отвъд, заровила нос в косите й. Не успявам да я опазя от времето, от собствените си страхове. И всеки ден разбирам, че съм безсилна да бъда нещо повече от майка. Безсилна да бъда орисница, гадателка, магьосница, застрахователка. И знам, че няма как. Че времето ще се изниже. Ще изтече през шепите ми покрай одрасканите й колене, покрай събраните камъни в джобовете. Ще се превърне в прекалено много парфюм или развлечени младежки дрехи. Ще изтече през глупави алкохолни експерименти или в реки от любовни, разочаровани до смърт сълзи. Ще ме прободе през стомаха с първите си гневни думи, после ще се върне, за да ме целуне. А аз ще чакам. Вечер и рано сутрин. Да излезе, да се прибере. И ще остарея, ще остареем. И аз и той. Докато я чакаме. Докато знаем, че не сме магьосници, гадатели и застрахователи. Че не сме чадъри, за да не се намокри. Не сме наколенки, за да не се одраска. Ние сме просто аз и той. А тя е тази, която влачи след себе си оделото си. Приближава се и „Моля те, мамо, искам бисквитка!“
1-ви юли 2010
София