ноември 28, 2010

Хора ли сте вие

Палят огън в гората отсреща. Двама – трима в провлачени черни дрехи, с изкривена походка. Наблюдавам ги от прозореца как се въртят около пламъците. Нещо събират, баят им. А навън не е толкова студено, за огън чак не е. Ще си варят чай. В центъра на София. В Борисовата градина. Ще си варят чай на запален от есенните листа огън. Носят в пазвите си патрончета и потриват измръзналите си ръце. В мръсни джинси, в стари якета. Наклякали са в гората и гледат пламъците. Подпийват и не си говорят. Клошарите нямат теми, имат само спорове. Те са нечии синове – забравени, отритнати, осиротели. Обеднели и замръзнали в скъсаните си обувки. И обичат гората пред нас. Миналата година си бяха направили цял бивак – три големи юрти от дюшеци и ламарини. Вечер се виждаше как огъня играе през найлоновите им врати. В центъра на столицата, между дърветата на Борисовата градина. После се обади будната гражданска съвест на баби и дипломати, заваляха обаждания до районното, общината и телевизията, а един ден рано сутринта в току що навалелия бял сняг видях черни коловози от гуми. Като на местопрестъпление. Бяха влезли в гората и от малкото клошарско селце не остана и помен.

Днес ги виждам пак, наклякали един срещу друг. „ Сега ще предадем на колегите от 1-во районно.“, казва твърдият глас отсреща. Казвам си името – гражданката с будна обществена съвест. Да ми се ненадяваш колко съм отговорна и сериозна. Чак по полиции звъня! Да не запалят гората се страхувам, да не се приближат към подредената ми къщичка, да не се усмихнат беззъбо срещу измитото ми лице и да ми развалят пейзажа. „ Не разхвърляйте боклука, тук живеят хора!“, викам преди месец срещу един странен мъж на улицата, а адреналинът ми бучи в ушите. „Абе хора ли сте вие, бе?! Хора ли сте?!“. Хвърля собствения ми плик с боклук обратно, плюе звучно в моята посока и продължава надолу. А аз си отключвам входа и влизам – ритуално наплюта. Зад мен остава диря парфюм и ехо от бучащите ми уши. Гражданката – боркиня!

Долу спира полицейска кола, проверяват им документите, щели да си варят чай, студено им било. Гонят ги, изчеват надолу по улицата, помъкнали разкъсани торби на раменете си. Аз гледам от прозореца по фланелка, защото у нас има парно. И вече не ми е топло, нито подредено, нито съм сита, нито съм чиста...само съм гузна.