ноември 29, 2011

Какво правите?


Как си тръгва любовта? Използва намалението докато се разсейвате, казва, че отива до тоалетната, взима палтото си от гардероба и се измъква в навалицата. Излиза навън в нощта, миришеща на цигари, хвърля се на първото такси и се изгубва в неизвестна посока. В други случаи любовта ви изпраща на вратата с мека целувка и пожелание за приятен полет и повече никога не се обажда. Понякога се измъква по чорапи от леглата ви, събрала набързо дрехите си от пода. Почти приведена затваря внимателно външната врата, за да не ви събуди и се облича на площадката по зазоряване. Често любовта си тръгва и от он-лайн списъците ви и никога повече не светва в зелено. Любовта може да си тръгне и по време на вечеря докато се храните в приятно мълчание и докато всеки предъвква деня си на ум. Докато се чакате пред тоалетната или пред мивката – всеки с готова четка за зъби в ръка.  Любовта си тръгва и на Коледа, и на Нова година докато се целувате със шампанско в ръка. Докато си подарявате подаръци около елхата. Може да избяга дори, когато се кълнете във вечна вярност пред общинската служителка с глас на Кашпировски. Може да ви наблюдава от отсрещния ъгъл, да ви остави да се въртите след всеки непознат и така и да не се появи на срещата. Може да си тръгне още преди да е дошла. Любовта има винаги актуален план за бягство. Разчертан с червени чертички и инструкции да не използва асансьора. Знае набор от лъжи, за да омекоти удара. Владее източни техники, за да пробие блокадата, която сте поставили на пътя й за навън. Прави конспиративни планове, за да я намразите и сами да се откажете от нея, а тя доволно да си отдъхне. Маскира се на обич, топлина, семеен бит и уют, изчезва яко дим и след нея остават само мебелите и порцелановите чинии. Любовта винаги си тръгва тихо. Често ви трябва време, за да забележите отсъствието й. Любовта си тръгва по 100 хиляди начина и винаги е със 100 километра в час, които развива за секунди. Секунди, в които сте забелязали малко по-различен тон или поглед. Секунди, в които не сте успели да кажете нещо или да се усмихнете дори. Любовта си отива. И сте свикнали с това. Така сте научени – любовта винаги си тръгва. Отдавна знаете, че новата рибка в аквариума, любимото ви куче, любимата ви баба, родителите ви…всички си отиват. Научили сте се да живеете с това наследство. Приемате, че всяка среща е началото на една дълга раздяла. Гените ви знаят как да реагират. Всяка клетка във вас носи паметта за всички раздели назад и е подготвена.
Какво става обаче, когато любовта избере да остане? Бодлива, неудобна или  ненавременна. Често дълга като живота. Когато любовта не иска да си тръгне…Когато някой е скрил Вашия план за евакуация… Какво правите тогава?! Чакате – това правите.

ноември 17, 2011

Като куче

„Добре съм, нали знаеш, че съм жeлЕезо…”, казвам по телефона докато чакам на един светофар. Говорим с Мария от час. Тя не ми вярва. Шофирала съм, пазарувала съм, после пак съм се качила на колата и така. Безкрайни разговори, в които обяснявам колко съм желязна и как всичко преглъщам. Как ще ми мине като на кутре и как съм голямо момиче. После виждам датата  - някой си ноември. Ноември - най-ужасният месец в годината. Месецът, в който преглъщам една загуба вече 7 години. Ноември след ноември се оказва, че не съм могла да сдъвча всичко. Че е останало още за преглъщане. Големи и жилави парчета тъга. И няма как да е другояче. След като така и не се научих да тъгувам. Не се научих да се хвърлям на леглото и да плача безутешно до прималяване. Не се научих да крещя, да звъня, да говоря. Не се научих да чупя, да хвърлям чаши по пода и да мятам ножове. Болката обикновено идва при мен, облечена като клоун и ми залепва една изкуствена, разтеглена в усмивка, червена уста. Чуква ме под брадичката, за да си изправя главата, тупва ме по плешките, за да не се изгърбвам  и ме оставя да се оправям. Такава - маскирана и изпъната като войник. С прибрани и кръстосани крака, седнала на края на стола и с премерени движения. Усмихната, гримирана, мила, след фризьор, чистичка, без следи от каквато и да било тъга. Всички петна са премахнати. Следите  - заличени. Всички сме бели и красиви. Никой не видя! Така си тъгувам - с ежедневна военна дисциплина, в усмихнат скафандър, стъпвайки на Земята. Бял скафандър, който подскача като Дядо Коледа на стимуланти. Лек и кух - само мушама и тръбички. Всичко вътре се е изпарило във вакуума. Заедно с онзи спрей, с който някой уби пеперудите в стомаха ми. Заедно с абсолютната тишина в сърцето ми. Напълно онемяло. Само. Като куче.

ноември 01, 2011

Чисти ръце - добри приятели


Толкова е трудно да се обичаме. Себе си. Не другите. Себе си. Трудно е да обичаш чудовището в гърдите си. Трудно е да се слушаш в тишината на главата си. Трудно е да се харесваш такава – с уморените ти очи, очи - цепки, с твоята музика – винаги една и съща напоследък. Като развалена плоча. Обезкосмено чудовище, масов убиец на токове, психопат с дълга, черна коса и гланц за устни. Ръце с маникюр, току що извити зад гърба. Как да се харесваш такава?! Докато в стомаха си имаш дупка, бермудски триъгълник, сякаш някой е отнесъл половината ти жизнено важни органи. В упор. Без съпротивление. Куха като сламена кукла. Като нагласено плашило. Приятно за окото. Дори красиво по някои стандарти. А птиците отдавна за изяли всичко каквото е ставало за ядене по тебе. Седиш си такава – тиха и сляпа. Усмихваш се, за да не се издадеш. Размахваш ръце, за да плашиш натрапниците. Размахваш красиви, бели ръце. Току що измити. Защото чисти ръце – добри приятели.

септември 14, 2011

На 34 съм

Отворени прозорци по улиците на лятна София. Без климатик. Така. Да дишам от града. This beautiful little miracle of life was gifted to me пее вокалът на Годсмак. Минавам по улици, които знам като чертите по дланите си. Знам как цъкат светофарите, кой коя лента кога ще пусне. Шофирам като в електронна игра.  Днес  е вторник, правя планове за петък. После  планове за другата седмица... А после дойде една новина. 
Новина за смърт. От онези хора – много близък на познат, за когото само си чувал. Изненадващо. Новини, от които не те боли, а по-скоро ти  развалят удоволствието от кафето. Този тип смърт те сварва неподготвен, за да ти размаха пръст „Виж, на всички се случва! Не си застрахована, момиченце!“ После след цигара време и обсъждане на случката всички се оттеглят от клюкарското „опечалено“ кръгче и идват мислите.   
На утре може само да се надяваме. На петък също. Смело е да мислиш, че животът ти ще остане същият дори само докато се прибереш тази вечер вкъщи. Всички живеем в пустота. Най-голямата болка е в осъзнаването, че животът ти се случва сега, в този момент и никога повече пак. Че любовта, болката и хората си отиват така, както са се появили. Че утре ще са други - и болката, и хората. Че трябва да вземеш всичко, което ти се даде сега. Веднага. Не утре. Не в петък. Сега! Защото „малкото чудо, което ти е подарено“ има срок на годност „тази секунда“. След това ще изчезне като подплашена птица. А ти, ако си късметлия,  ще започнеш да правиш планове за следващия подарък от съдбата, който няма да приемеш, защото го искаш с розова, а не със синя панделка. И няма да сложиш новата си рокля, пазейки я за по-слънчево време. Няма да кажеш „обичам те“ на неподходящия човек, пазейки самочувствието си. Няма да тичаш към някой като дете, за да не изглеждаш смешно. Няма да се обадиш, пазейки гордостта си. Няма да рискуваш да си „глупак“. Няма да тичаш под дъжда, за да не се намокриш. Няма. 
Няма днес. Може друг път. Днес не е ден за изненади. Не е ден за обичане. Не е ден да си глупак, дете, влюбен, друсан, пиян  или слаб. А за какво е ден?!  Как смяташ да изживееш „днес“?! Какви са по-точно плановете ти?! Защото аз не знам. Планове нямам. Освен отворения уърд  и купата с маслини пред мен в 2 през нощта, друго не планирам.  И не очаквам. Сърцето ми отдавна е спряло да очаква – на 34 съм. Обичам сегашния момент  - веднага и на секундата – на 34 съм.  

април 29, 2011

Те са навсякъде!

-Алооууу! Малката, мрЪдни колата, че не може да мине камиона!
Обръщам се - чичко на среден ръст с бял от прах гащеризон. Върви след мен и ръкомаха. Поглеждам камиона, поглеждам мястото:
 – Господине, ще минете спокойно!
 - Абе, къв господин?! Чшш, ей, чуваш ли, махай колата, че ще видиш!
 - Какво ще видя?, наострям се аз
 - Като ти закачиме колата ще видиш!
 - Ами  по-добре гледайте да не я закачите! , казвам, тръгвайки надолу, старайки се да изглеждам колкото може по-заплашително. Сигурна съм, че не ми се получава.
- Дееба и пиклите, дееба!  - Седи изправен на тротоара, плюе шумно, поздравява майка ми и се обръща.
А аз вървя надолу с кецове и конска опашка – малка и очевидно пикла, току що обезчестена от бай Хуй с побелелия гащеризон. Който не само мен, ами и майка ми иска да познава интимно. Вървя си и си спомням защо всеки път, когато кацам на Софийското летище ми се свива стомахът на топка – не е от страха  ми от летене, не е от рязкото потъване преди да докоснем пистата – от хората е.  Тези, които познавам още на гейта за самолета. По намръщените физиономии, по хилядите найлонови пликове и пликчета в ръцете им, пълни с благините на развития свят на промоция. За родата!  Свива ми се стомахът  от този,  дето само час след това ще си отвори прозореца на светофара и ще изкрещи от Голф – а си : „Ей, курвооо!“, защото не съм го пуснала да изпревари цялата колона от дясно. После ще дойде една лелка с ватенка на будката за вестници, на която днес не й е ден и хвърляйки вестника ще ми каже, че й е „писнало от такива като мене“, дето си позволяват да нямат дребни 24 часа в денонощието.  И ще се кача на колата си, и няма да ходя пеша, и ще почивам и пазарувам докато мога навън. И ще се чудим всеки път къде да отидем да танцуваме, за да избегнем рейсовете селяния, която се изсипва в петък и събота. Точно тая селяния, която е научила къде е „Брилянтата“ и хваща рейса от Перник, удря 3 шарка и 3 водки, а после да се качва да танцува с боксови движения на колонота до пулта. Тая селяния дето превръща устните си в много използвана вагина, взима назаем някоя рокля Прада и отива да се цупи на един коктейл цяла вечер в Маскара. Селянията, която е спечелила някакво реалити, минала е през школата няколко известни столични курвара и сега – лустросана и издухана, чупи китки и се усмихва всеопрощаващо като икона. От тази селяния ми  се гади и ми се свива стомахът. И се свиваме като в черупки., за да се спасим. Изгонени от собствения си град, от собствената си държава. И няма вече къде да танцуваме, няма къде дори една водка да изпием. И няма вече спасение. Защото Те са навсякъде!

февруари 20, 2011

Спам

Почивах много и почти успях да изпразня главата си за 2 години. Сега обаче мракът в главата ми нахлува с всичка сила отново. Целият спам, който съм забравила да изтрия от джънк кошчето, се изрежда всеки ден като нова поща и се хили в лицето ми. Всяка сутрин. Няма спасение от спама. И няма значение дали ви предлагат съмнителни сокове за 69 стотинки литъра, талашитена кухня за 599 лева или да влезете в стария бардак, пълен с нови курви – изход няма. Нито промяна. Живеем в спирали с точка в земята. И всичките пари на този свят не могат да ти купят една минута, една улица по съмване и малко дъжд вечер. Бяхме безгрижни с новите си обувки за сезона под дъжда. И листата на кестените бяха гигантски чадъри. И свободата ни се смесваше с евтината водка в кръвта и се карахме по улиците, докато дойде таксито. И ни беше волно, и Билката беше дупка, и аз карах едно малко зелено Рено. Леко пийнала. И цъфтяха кестени, летяхя пухчета, София все още не знаеше какво я чака. Не предполагаше, че един ден извънземните ще кацнат на Раковска и Димчев и ще изоставят кораба си там, на ъгъла, поради нетърпимата му грозота. Нямаше идея моят любим град какво го чака. И ние нямахме идея. Че ще остареем, ще спрем да се влюбваме и ще намразим дискотеките. Ще се заврем отново в добрата стара Билка, ще се опитваме да реанимираме сърцата си със скъпа водка и ще се надяваме като излезем на Шишман всичко да е преминало. София да е стара , малка и неевропейска , а ние да сме на 25 с евтин алкохол в кръвта и мокри обувки.