ноември 29, 2011

Какво правите?


Как си тръгва любовта? Използва намалението докато се разсейвате, казва, че отива до тоалетната, взима палтото си от гардероба и се измъква в навалицата. Излиза навън в нощта, миришеща на цигари, хвърля се на първото такси и се изгубва в неизвестна посока. В други случаи любовта ви изпраща на вратата с мека целувка и пожелание за приятен полет и повече никога не се обажда. Понякога се измъква по чорапи от леглата ви, събрала набързо дрехите си от пода. Почти приведена затваря внимателно външната врата, за да не ви събуди и се облича на площадката по зазоряване. Често любовта си тръгва и от он-лайн списъците ви и никога повече не светва в зелено. Любовта може да си тръгне и по време на вечеря докато се храните в приятно мълчание и докато всеки предъвква деня си на ум. Докато се чакате пред тоалетната или пред мивката – всеки с готова четка за зъби в ръка.  Любовта си тръгва и на Коледа, и на Нова година докато се целувате със шампанско в ръка. Докато си подарявате подаръци около елхата. Може да избяга дори, когато се кълнете във вечна вярност пред общинската служителка с глас на Кашпировски. Може да ви наблюдава от отсрещния ъгъл, да ви остави да се въртите след всеки непознат и така и да не се появи на срещата. Може да си тръгне още преди да е дошла. Любовта има винаги актуален план за бягство. Разчертан с червени чертички и инструкции да не използва асансьора. Знае набор от лъжи, за да омекоти удара. Владее източни техники, за да пробие блокадата, която сте поставили на пътя й за навън. Прави конспиративни планове, за да я намразите и сами да се откажете от нея, а тя доволно да си отдъхне. Маскира се на обич, топлина, семеен бит и уют, изчезва яко дим и след нея остават само мебелите и порцелановите чинии. Любовта винаги си тръгва тихо. Често ви трябва време, за да забележите отсъствието й. Любовта си тръгва по 100 хиляди начина и винаги е със 100 километра в час, които развива за секунди. Секунди, в които сте забелязали малко по-различен тон или поглед. Секунди, в които не сте успели да кажете нещо или да се усмихнете дори. Любовта си отива. И сте свикнали с това. Така сте научени – любовта винаги си тръгва. Отдавна знаете, че новата рибка в аквариума, любимото ви куче, любимата ви баба, родителите ви…всички си отиват. Научили сте се да живеете с това наследство. Приемате, че всяка среща е началото на една дълга раздяла. Гените ви знаят как да реагират. Всяка клетка във вас носи паметта за всички раздели назад и е подготвена.
Какво става обаче, когато любовта избере да остане? Бодлива, неудобна или  ненавременна. Често дълга като живота. Когато любовта не иска да си тръгне…Когато някой е скрил Вашия план за евакуация… Какво правите тогава?! Чакате – това правите.

ноември 17, 2011

Като куче

„Добре съм, нали знаеш, че съм жeлЕезо…”, казвам по телефона докато чакам на един светофар. Говорим с Мария от час. Тя не ми вярва. Шофирала съм, пазарувала съм, после пак съм се качила на колата и така. Безкрайни разговори, в които обяснявам колко съм желязна и как всичко преглъщам. Как ще ми мине като на кутре и как съм голямо момиче. После виждам датата  - някой си ноември. Ноември - най-ужасният месец в годината. Месецът, в който преглъщам една загуба вече 7 години. Ноември след ноември се оказва, че не съм могла да сдъвча всичко. Че е останало още за преглъщане. Големи и жилави парчета тъга. И няма как да е другояче. След като така и не се научих да тъгувам. Не се научих да се хвърлям на леглото и да плача безутешно до прималяване. Не се научих да крещя, да звъня, да говоря. Не се научих да чупя, да хвърлям чаши по пода и да мятам ножове. Болката обикновено идва при мен, облечена като клоун и ми залепва една изкуствена, разтеглена в усмивка, червена уста. Чуква ме под брадичката, за да си изправя главата, тупва ме по плешките, за да не се изгърбвам  и ме оставя да се оправям. Такава - маскирана и изпъната като войник. С прибрани и кръстосани крака, седнала на края на стола и с премерени движения. Усмихната, гримирана, мила, след фризьор, чистичка, без следи от каквато и да било тъга. Всички петна са премахнати. Следите  - заличени. Всички сме бели и красиви. Никой не видя! Така си тъгувам - с ежедневна военна дисциплина, в усмихнат скафандър, стъпвайки на Земята. Бял скафандър, който подскача като Дядо Коледа на стимуланти. Лек и кух - само мушама и тръбички. Всичко вътре се е изпарило във вакуума. Заедно с онзи спрей, с който някой уби пеперудите в стомаха ми. Заедно с абсолютната тишина в сърцето ми. Напълно онемяло. Само. Като куче.

ноември 01, 2011

Чисти ръце - добри приятели


Толкова е трудно да се обичаме. Себе си. Не другите. Себе си. Трудно е да обичаш чудовището в гърдите си. Трудно е да се слушаш в тишината на главата си. Трудно е да се харесваш такава – с уморените ти очи, очи - цепки, с твоята музика – винаги една и съща напоследък. Като развалена плоча. Обезкосмено чудовище, масов убиец на токове, психопат с дълга, черна коса и гланц за устни. Ръце с маникюр, току що извити зад гърба. Как да се харесваш такава?! Докато в стомаха си имаш дупка, бермудски триъгълник, сякаш някой е отнесъл половината ти жизнено важни органи. В упор. Без съпротивление. Куха като сламена кукла. Като нагласено плашило. Приятно за окото. Дори красиво по някои стандарти. А птиците отдавна за изяли всичко каквото е ставало за ядене по тебе. Седиш си такава – тиха и сляпа. Усмихваш се, за да не се издадеш. Размахваш ръце, за да плашиш натрапниците. Размахваш красиви, бели ръце. Току що измити. Защото чисти ръце – добри приятели.