ноември 17, 2011

Като куче

„Добре съм, нали знаеш, че съм жeлЕезо…”, казвам по телефона докато чакам на един светофар. Говорим с Мария от час. Тя не ми вярва. Шофирала съм, пазарувала съм, после пак съм се качила на колата и така. Безкрайни разговори, в които обяснявам колко съм желязна и как всичко преглъщам. Как ще ми мине като на кутре и как съм голямо момиче. После виждам датата  - някой си ноември. Ноември - най-ужасният месец в годината. Месецът, в който преглъщам една загуба вече 7 години. Ноември след ноември се оказва, че не съм могла да сдъвча всичко. Че е останало още за преглъщане. Големи и жилави парчета тъга. И няма как да е другояче. След като така и не се научих да тъгувам. Не се научих да се хвърлям на леглото и да плача безутешно до прималяване. Не се научих да крещя, да звъня, да говоря. Не се научих да чупя, да хвърлям чаши по пода и да мятам ножове. Болката обикновено идва при мен, облечена като клоун и ми залепва една изкуствена, разтеглена в усмивка, червена уста. Чуква ме под брадичката, за да си изправя главата, тупва ме по плешките, за да не се изгърбвам  и ме оставя да се оправям. Такава - маскирана и изпъната като войник. С прибрани и кръстосани крака, седнала на края на стола и с премерени движения. Усмихната, гримирана, мила, след фризьор, чистичка, без следи от каквато и да било тъга. Всички петна са премахнати. Следите  - заличени. Всички сме бели и красиви. Никой не видя! Така си тъгувам - с ежедневна военна дисциплина, в усмихнат скафандър, стъпвайки на Земята. Бял скафандър, който подскача като Дядо Коледа на стимуланти. Лек и кух - само мушама и тръбички. Всичко вътре се е изпарило във вакуума. Заедно с онзи спрей, с който някой уби пеперудите в стомаха ми. Заедно с абсолютната тишина в сърцето ми. Напълно онемяло. Само. Като куче.