февруари 14, 2012

Мозък и черва навън!

В 8 сутринта, гледайки след малката ми дъщеря, която се отдалечава с бусчето на детската градина, се разплаках. Седя в снега по пижама под якето, с набързо прибрана коса и не мога да спра сълзите си. Седи си кротко на седалката, гушнала една книжка, махва ми набързо и се вторачва нанякъде в щастлив детски унес. Гледа напред, в нейния си живот. В този момент пред очите ми светнаха огромни неонови букви „ Виж я колко е голяма! Колко е пораснала!” Малката уличка в Лозенец се превърна в ръба на необятна празна пропаст, която зейна пред мен и ме стресна. Огромно нищо в бъдещето, смазваща, плашеща неизвестност. Мелница, захранвана с минути и секунди, изтеглени директно от собствените ми вени. Моментът, в който осъзнаваш, че толкова обичаш някого, че дори мисълта за времето те смразява. И тази любов е на сълзи, на сополи и на безсъние. Тази, любов е често на висок тон и огромни мечешки прегръдки. Но е всеки божи ден. С фул контакт и боди чек. С директно бръкване в окото, настъпване и често с ритник в стомаха. И не ми ги пробутвайте тия с вечната любов от разстояние. С любовта на думи. Дръжте платоничния шит за себе си. Любовта е въпрос на плът и кръв. На директен, денонощен контакт. На всекидневна болка и удоволствие. Любовта е въпрос на ежедневие, всекидневен труд. Любовта се изгражда като сталакмит, капка по капка, 100 години и се променя на всеки час. Любовта е жива. И от нея боли. Любовта не е ренесансови, разплути мацки, легнали сластно до някоя купа с грозде. Не е електронна картичка. Не е съобщение в нета. Не е мисъл, сън и есемес. Не е мечта за бъдещето или съжаление за миналото. Любовта носи отговорност, изправена като стена. Щит! Всеки ден, в дъжд и сняг. През пролетта и лятото. Дори когато дойде есента! 24 часа в денонощието! 7 дни в седмицата! Носи ти чаша вода през нощта и капки за нос в леглото. Завива те, за да не настинеш. Чака те да се обадиш, да се прибереш, измъква се, крие се, идва навсякъде и отвсякъде. Любовта е мозък и черва навън! Денонощно!