април 18, 2012

Любовта е сляп акордьор

Чакаме го в колата. Не знам как изглежда, нито откъде ще дойде. Знам само, че е акордьор и че е сляп. Напрегнато ми е докато не виждам мъж, който върви, опипвайки тротоара с тези специфични тънки пръчици, които не мога да нарека бастуни. Скачам, за да го ориентирам, отварям му вратата на колата.

- Хм, това е тази…

- Адел - отговарям бързо – Концерт. В Роял Алберт Хол..

- Талантлива е…

И започва разговорът за музика. Концерти, спецификите на залите, кое къде най-добре звучи, къде какви инструменти има и как това, че пееш добре, не те прави музикант. Пътуваме към моето бъдещо пиано. Или поне аз така се надявам. Това правя непрекъснато. А той пък цял живот е правил друго - слушал е пиана. Дава ми указания откъде да мина, за да стигнем на другия край на София. Сега от тук надясно, после по Околовръстното … Насочва ме. Той. Слепецът. Стомахът ми е свит като пред първа среща. Влизаме цяла делегация. После всичко става за минути. С две точни движения красивото, старо до лудост пиано е разглобено. Той с невиждащите си очи отваря двата големи капака с едно движение. Отдолу се показват струни, чукчета…Големият сложен инструмент се разголва пред нас и става още по-красив. Ръцете му заиграват по вътрешността. До, ми, до, две – три октави и бързата присъда: „Аз не бих се наел.” Няколко секунди мълчание в стаята.
- Ама няма ли шанс..- започвам колебливо.
- Никакъв, за свирене не става, това е старата система…
Гледаме старите дърворезби по корпуса, а той го слуша. Както се слуша сърце. Като опитен кардиолог. И всеки шум и вибрация му нашепват нещо, което ние не разбираме. Разказват му за вълнението на първите собственици в началото на миналия век, за първите пръсти по клавишите и за безкрайно повтаряните пиеси. Някой звън напомня за дългия път от Германия след това, за новите му собственици, за забравата с времето, за тишината в струните и за малките рани от саксии по капака му. Едно голямо, грохнало сърце, пазещо тайните на хората в къщата. Слепотата чува и разбира всичко това, а ние седим притихнали наоколо.
- Чуваш ли как кънти, не затварят чукчетата, ти чуваш…
- Да, чувам - отговарям, натъжена
Гледа напред и в себе си с невиждащите си очи. Утре ще докосва други пиана. Като кардиолог, психиатър и любовник. Някъде другаде. Ще слуша други тайни. Без да вижда. Няма да знае колко е красива дърворезбата над клавишите им, но ще знае тайната на душите им. Защото душите имат мелодия, тембър и динамика. Защото всички звучим различно, когато сме обичани или изоставени. Защото понякога уморените чукчета в нас отказват да затварят и започваме да ехтим, да се задъхваме от липсата на нечии пръсти. Защото всички все някога имаме нужда от настройка. Защото любовта е сляп акордьор.