август 03, 2012

Знам!

- Галопче?
- Хайде!, отговарям с усмивка.
Конят под мен прави няколко по-широки крачки, усещам специфичното напрежение във врата му и в следващия миг главата му се издига и потъва пред очите ми. Отдавна не отплепям от седлото – вече месеци прекарвам голяма част от времето си в базата. Политаме. Гмуркаме се и изплуваме. Бедрата ми се свиват инстинктивно около гръдния му кош. Кръстът ми се движи в унисон с голямото сърце под седлото. Красивото животно, което лети напред по поляните с мене на гърба си. Слънцето залязва над склоновете. Яздим срещу него. Мирише на трева, на хвойна и мента, на идващия зад нас дъжд. Житото крие подплашени птички, които излитат понякога изпод краката на конете.
- Я, джанки! Стой! Уооуу!, спираме.
Берем от дървото, изправени на стремената и пълним джобовете си. Морган и Огнена използват намалението, за да хапнат и се радват на житото като в сладкарница. Смеем се по детски и плюем костилките.
- Галопче?, и отново летим.
 Усещам вятъра с лицето си. Тя се обръща от време на време да ме погледне и се усмихва доволно със сините си, красиви очи. Аз не усещам нищо друго освен щастие. Щастие, което всяка клетка в тялото ми изпраща като непрекъснат сигнал до мозъка. Щастие, което има химична формула, физическо обяснение и най-вероятно име. Щастие, което идва и директно залива сърцето ми. На лицето ми има усмивка. Необяснима гримаса на удоволствие, което ме кара след всеки галоп да вдигам ръце към небето и да се опитвам да не крещя. За да не стресна конете, не заради друго. Усещане, което ме прави непривично смела. Пренебрегваща риска от страхливото животно под мен. От 500-те килограма мускули със заешко сърце, от които завися. Знам, че може да ме свали, когато си поиска. С две негови движения мога да се окажа в тревата. Знам. Знам, че все някога може да се случи. Знам, че е опасно. Знам, че може да боли. Знам.
Но знам и че това е едно от правилата на играта. На всяка една игра. Има го във всеки менюъл. Взимаш – даваш! Среща – раздяла. Крачка напред - две назад. Галоп и ход. Всяко щастие върви ръка за ръка с рисковете от болка и тъга, които трябва да си приел предварително. Като част от сделката. Отделна клауза във всеки договор, който подписваш със съдбата. Парафираш го на всяка страница набързо, без да прочетеш условията. Сигурен си, че до частта с неустойките никога няма да се стигне. Какви форсмажорни обстоятелства, аз съм толкова щастлив!? А после, когато заровиш носа си в тревата, изненадан и с треперещи ръце търсиш смачкания документ, за да прочетеш последните му страници. Но вече няма смисъл. Току що си получил поредния си урок. Урок по баланс. Урок по приемане. Урок по живот. И няма значение дали си с каска. Дали си бил подготвен. Нямат значение и грешките. Дълго след това ще разсъждаваш къде си сбъркал стратегически, какво си пропуснал и къде е трябвало да внимаваш повече. Болката си остава като поредната резка за назидание. Резка, която още следващия път ще пренебрегнеш, подписвайки поредните страници. Забравил режещото усещане в коляното и свития стомах. Забравил ожулените лакти и вкуса на тревата в устата ти. Движен от поредното обещание за вечно щастие. Вечно удоволствие. Вечен живот. Забравил за големия бакалски тефтер на съдбата. Знам, че сега си съгласен и кимаш одобрително. Знам, че си мислиш, че това не се отнася за теб. Знам, че ти си различен, разумен и прав. Подготвен. Знам.