Anna in your head:)

Забрави за Гугъл! Питай мен!

2012-01-16T18:45:00.006+02:00

„Ако не си се разделил с любовта на живота си, не си завършен човек! Помниш ли като ми го каза веднъж?” Седи срещу мен и отваря втората си кутия цигари, пие бира. Намерил е любовта на живота си случайно, в нищо неподозиращо момиче, после е започнала да му се изплъзва. И момичето, и любовта. Седи срещу мен старият ми любим приятел и не може да си обясни. „Нали всичко ми беше ясно? Бях се облегнал на шкембето си и самодоволно се усмихвах. Нямаше какво да ме изненада, помниш ли? Ебасимайката!” Псува, пие и се опитва да намери обяснение как така му се е случило. Аз не помня кога съм го казала – това за любовта. Казвам какво ли не. От време на време в главата ми просветва някоя булевардна мъдрост, която изгасва в момента , в който трябва да я приложа върху себе си. Питай ме каквото искаш и веднага ще ти отговоря. Забрави за Гугъл! Питай мен! Нещастна любов? Несподелена любов? Споделена любов? Тайна любов? Явна любов? Неудобна любов? Липси? Изневери? Топки в стомаха? Необяснимо щастие? Пеперуди? Химия? Физика? Философия? Психология? Печено пиле? Сьомга? Дъждове и ветрове? Бури? Каквото искаш! Имам отговорите. Изстрелвам ги все едно съм мислила по въпроса цял живот. Все едно ми се е случило всичко. Сякаш всичко съм видяла и вече ми е минало. Усмихвам се самодоволно и разбиращо. Давам безплатни съвети на приятели и познати за живота. И всички говорят с мен като с лекар. Говоря за възпитание на чувствата. „ Не се обаждай! Обади се! Бягай! Отиди! Всичко минава! Ще ти мине като на кутре!” Отговори на кило. Безплатен телефон на доверието. Фалшив като игра със есемеси. Пораснала и просветлена. Рекламираща собственото си нещастие като щастие. Собствения си хаос като рецепта. Безкрайните си заблуди като истини. Фалшив консултант с диплома от несъществуващ университет. Самозван лечител. Баячка. Врачка на боб и пластмасови дрънкулки. Опасен мъдрец. Мъдрец, чиято мъдрост стига до рецепта, включваща хубаво бельо, мляко за тяло и токове. Мъдрец, който не успява да сдържи сълзите си и тича до банята, за да поплаче под душа. Мъдрец, който слага кожените си ръкавици и се друса със силна музика зад волана на топлата си кола с часове. Безпомощен. Объркан. Изненадан. Мъдрец, чиито съвети не струват пукнат лев.

Какво правите?

2011-11-29T19:21:00.001+02:00

Как си тръгва любовта? Използва намалението докато се разсейвате, казва, че отива до тоалетната, взима палтото си от гардероба и се измъква в навалицата. Излиза навън в нощта, миришеща на цигари, хвърля се на първото такси и се изгубва в неизвестна посока. В други случаи любовта ви изпраща на вратата с мека целувка и пожелание за приятен полет и повече никога не се обажда. Понякога се измъква по чорапи от леглата ви, събрала набързо дрехите си от пода. Почти приведена затваря внимателно външната врата, за да не ви събуди и се облича на площадката по зазоряване. Често любовта си тръгва и от он-лайн списъците ви и никога повече не светва в зелено. Любовта може да си тръгне и по време на вечеря докато се храните в приятно мълчание и докато всеки предъвква деня си на ум. Докато се чакате пред тоалетната или пред мивката – всеки с готова четка за зъби в ръка. Любовта си тръгва и на Коледа, и на Нова година докато се целувате със шампанско в ръка. Докато си подарявате подаръци около елхата. Може да избяга дори, когато се кълнете във вечна вярност пред общинската служителка с глас на Кашпировски. Може да ви наблюдава от отсрещния ъгъл, да ви остави да се въртите след всеки непознат и така и да не се появи на срещата. Може да си тръгне още преди да е дошла. Любовта има винаги актуален план за бягство. Разчертан с червени чертички и инструкции да не използва асансьора. Знае набор от лъжи, за да омекоти удара. Владее източни техники, за да пробие блокадата, която сте поставили на пътя й за навън. Прави конспиративни планове, за да я намразите и сами да се откажете от нея, а тя доволно да си отдъхне. Маскира се на обич, топлина, семеен бит и уют, изчезва яко дим и след нея остават само мебелите и порцелановите чинии. Любовта винаги си тръгва тихо. Често ви трябва време, за да забележите отсъствието й. Любовта си тръгва по 100 хиляди начина и винаги е със 100 километра в час, които развива за секунди. Секунди, в които сте забелязали малко по-различен тон или поглед. Секунди, в които не сте успели да кажете нещо или да се усмихнете дори. Любовта си отива. И сте свикнали с това. Така сте научени – любовта винаги си тръгва. Отдавна знаете, че новата рибка в аквариума, любимото ви куче, любимата ви баба, родителите ви…всички си отиват. Научили сте се да живеете с това наследство. Приемате, че всяка среща е началото на една дълга раздяла. Гените ви знаят как да реагират. Всяка клетка във вас носи паметта за всички раздели назад и е подготвена.

Какво става обаче, когато любовта избере да остане? Бодлива, неудобна или ненавременна. Често дълга като живота. Когато любовта не иска да си тръгне…Когато някой е скрил Вашия план за евакуация… Какво правите тогава?! Чакате – това правите.

Като куче

2011-11-17T15:05:00.002+02:00

„Добре съм, нали знаеш, че съм жeлЕезо…”, казвам по телефона докато чакам на един светофар. Говорим с Мария от час. Тя не ми вярва. Шофирала съм, пазарувала съм, после пак съм се качила на колата и така. Безкрайни разговори, в които обяснявам колко съм желязна и как всичко преглъщам. Как ще ми мине като на кутре и как съм голямо момиче. После виждам датата - някой си ноември. Ноември - най-ужасният месец в годината. Месецът, в който преглъщам една загуба вече 7 години. Ноември след ноември се оказва, че не съм могла да сдъвча всичко. Че е останало още за преглъщане. Големи и жилави парчета тъга. И няма как да е другояче. След като така и не се научих да тъгувам. Не се научих да се хвърлям на леглото и да плача безутешно до прималяване. Не се научих да крещя, да звъня, да говоря. Не се научих да чупя, да хвърлям чаши по пода и да мятам ножове. Болката обикновено идва при мен, облечена като клоун и ми залепва една изкуствена, разтеглена в усмивка, червена уста. Чуква ме под брадичката, за да си изправя главата, тупва ме по плешките, за да не се изгърбвам и ме оставя да се оправям. Такава - маскирана и изпъната като войник. С прибрани и кръстосани крака, седнала на края на стола и с премерени движения. Усмихната, гримирана, мила, след фризьор, чистичка, без следи от каквато и да било тъга. Всички петна са премахнати. Следите - заличени. Всички сме бели и красиви. Никой не видя! Така си тъгувам - с ежедневна военна дисциплина, в усмихнат скафандър, стъпвайки на Земята. Бял скафандър, който подскача като Дядо Коледа на стимуланти. Лек и кух - само мушама и тръбички. Всичко вътре се е изпарило във вакуума. Заедно с онзи спрей, с който някой уби пеперудите в стомаха ми. Заедно с абсолютната тишина в сърцето ми. Напълно онемяло. Само. Като куче.

Чисти ръце - добри приятели

2011-11-01T19:28:00.004+02:00

Толкова е трудно да се обичаме. Себе си. Не другите. Себе си. Трудно е да обичаш чудовището в гърдите си. Трудно е да се слушаш в тишината на главата си. Трудно е да се харесваш такава – с уморените ти очи, очи - цепки, с твоята музика – винаги една и съща напоследък. Като развалена плоча. Обезкосмено чудовище, масов убиец на токове, психопат с дълга, черна коса и гланц за устни. Ръце с маникюр, току що извити зад гърба. Как да се харесваш такава?! Докато в стомаха си имаш дупка, бермудски триъгълник, сякаш някой е отнесъл половината ти жизнено важни органи. В упор. Без съпротивление. Куха като сламена кукла. Като нагласено плашило. Приятно за окото. Дори красиво по някои стандарти. А птиците отдавна за изяли всичко каквото е ставало за ядене по тебе. Седиш си такава – тиха и сляпа. Усмихваш се, за да не се издадеш. Размахваш ръце, за да плашиш натрапниците. Размахваш красиви, бели ръце. Току що измити. Защото чисти ръце – добри приятели.

На 34 съм

2011-09-14T02:41:00.007+03:00

Отворени прозорци по улиците на лятна София. Без климатик. Така. Да дишам от града. This beautiful little miracle of life was gifted to me пее вокалът на Годсмак. Минавам по улици, които знам като чертите по дланите си. Знам как цъкат светофарите, кой коя лента кога ще пусне. Шофирам като в електронна игра. Днес е вторник, правя планове за петък. После планове за другата седмица... А после дойде една новина.
Новина за смърт. От онези хора – много близък на познат, за когото само си чувал. Изненадващо. Новини, от които не те боли, а по-скоро ти развалят удоволствието от кафето. Този тип смърт те сварва неподготвен, за да ти размаха пръст „Виж, на всички се случва! Не си застрахована, момиченце!“ После след цигара време и обсъждане на случката всички се оттеглят от клюкарското „опечалено“ кръгче и идват мислите.
На утре може само да се надяваме. На петък също. Смело е да мислиш, че животът ти ще остане същият дори само докато се прибереш тази вечер вкъщи. Всички живеем в пустота. Най-голямата болка е в осъзнаването, че животът ти се случва сега, в този момент и никога повече пак. Че любовта, болката и хората си отиват така, както са се появили. Че утре ще са други - и болката, и хората. Че трябва да вземеш всичко, което ти се даде сега. Веднага. Не утре. Не в петък. Сега! Защото „малкото чудо, което ти е подарено“ има срок на годност „тази секунда“. След това ще изчезне като подплашена птица. А ти, ако си късметлия, ще започнеш да правиш планове за следващия подарък от съдбата, който няма да приемеш, защото го искаш с розова, а не със синя панделка. И няма да сложиш новата си рокля, пазейки я за по-слънчево време. Няма да кажеш „обичам те“ на неподходящия човек, пазейки самочувствието си. Няма да тичаш към някой като дете, за да не изглеждаш смешно. Няма да се обадиш, пазейки гордостта си. Няма да рискуваш да си „глупак“. Няма да тичаш под дъжда, за да не се намокриш. Няма.
Няма днес. Може друг път. Днес не е ден за изненади. Не е ден за обичане. Не е ден да си глупак, дете, влюбен, друсан, пиян или слаб. А за какво е ден?! Как смяташ да изживееш „днес“?! Какви са по-точно плановете ти?! Защото аз не знам. Планове нямам. Освен отворения уърд и купата с маслини пред мен в 2 през нощта, друго не планирам. И не очаквам. Сърцето ми отдавна е спряло да очаква – на 34 съм. Обичам сегашния момент - веднага и на секундата – на 34 съм.

Те са навсякъде!

2011-04-29T10:16:00.002+03:00

-Алооууу! Малката, мрЪдни колата, че не може да мине камиона!

Обръщам се - чичко на среден ръст с бял от прах гащеризон. Върви след мен и ръкомаха. Поглеждам камиона, поглеждам мястото:

– Господине, ще минете спокойно!

- Абе, к’ъв господин?! Чшш, ей, чуваш ли, махай колата, че ще видиш!

- Какво ще видя?, наострям се аз

- Като ти закачиме колата ще видиш!

- Ами по-добре гледайте да не я закачите! , казвам, тръгвайки надолу, старайки се да изглеждам колкото може по-заплашително. Сигурна съм, че не ми се получава.

- Дееба и пиклите, дееба! - Седи изправен на тротоара, плюе шумно, поздравява майка ми и се обръща.

А аз вървя надолу с кецове и конска опашка – малка и очевидно пикла, току що обезчестена от бай Хуй с побелелия гащеризон. Който не само мен, ами и майка ми иска да познава интимно. Вървя си и си спомням защо всеки път, когато кацам на Софийското летище ми се свива стомахът на топка – не е от страха ми от летене, не е от рязкото потъване преди да докоснем пистата – от хората е. Тези, които познавам още на гейта за самолета. По намръщените физиономии, по хилядите найлонови пликове и пликчета в ръцете им, пълни с благините на развития свят на промоция. За родата! Свива ми се стомахът от този, дето само час след това ще си отвори прозореца на светофара и ще изкрещи от Голф – а си : „Ей, курвооо!“, защото не съм го пуснала да изпревари цялата колона от дясно. После ще дойде една лелка с ватенка на будката за вестници, на която днес не й е ден и хвърляйки вестника ще ми каже, че й е „писнало от такива като мене“, дето си позволяват да нямат дребни 24 часа в денонощието. И ще се кача на колата си, и няма да ходя пеша, и ще почивам и пазарувам докато мога навън. И ще се чудим всеки път къде да отидем да танцуваме, за да избегнем рейсовете селяния, която се изсипва в петък и събота. Точно тая селяния, която е научила къде е „Брилянтата“ и хваща рейса от Перник, удря 3 шарка и 3 водки, а после да се качва да танцува с боксови движения на колонота до пулта. Тая селяния дето превръща устните си в много използвана вагина, взима назаем някоя рокля Прада и отива да се цупи на един коктейл цяла вечер в Маскара. Селянията, която е спечелила някакво реалити, минала е през школата няколко известни столични курвара и сега – лустросана и издухана, чупи китки и се усмихва всеопрощаващо като икона. От тази селяния ми се гади и ми се свива стомахът. И се свиваме като в черупки., за да се спасим. Изгонени от собствения си град, от собствената си държава. И няма вече къде да танцуваме, няма къде дори една водка да изпием. И няма вече спасение. Защото Те са навсякъде!

Спам

2011-02-20T18:59:00.006+02:00

Почивах много и почти успях да изпразня главата си за 2 години. Сега обаче мракът в главата ми нахлува с всичка сила отново. Целият спам, който съм забравила да изтрия от джънк кошчето, се изрежда всеки ден като нова поща и се хили в лицето ми. Всяка сутрин. Няма спасение от спама. И няма значение дали ви предлагат съмнителни сокове за 69 стотинки литъра, талашитена кухня за 599 лева или да влезете в стария бардак, пълен с нови курви – изход няма. Нито промяна. Живеем в спирали с точка в земята. И всичките пари на този свят не могат да ти купят една минута, една улица по съмване и малко дъжд вечер. Бяхме безгрижни с новите си обувки за сезона под дъжда. И листата на кестените бяха гигантски чадъри. И свободата ни се смесваше с евтината водка в кръвта и се карахме по улиците, докато дойде таксито. И ни беше волно, и Билката беше дупка, и аз карах едно малко зелено Рено. Леко пийнала. И цъфтяха кестени, летяхя пухчета, София все още не знаеше какво я чака. Не предполагаше, че един ден извънземните ще кацнат на Раковска и Димчев и ще изоставят кораба си там, на ъгъла, поради нетърпимата му грозота. Нямаше идея моят любим град какво го чака. И ние нямахме идея. Че ще остареем, ще спрем да се влюбваме и ще намразим дискотеките. Ще се заврем отново в добрата стара Билка, ще се опитваме да реанимираме сърцата си със скъпа водка и ще се надяваме като излезем на Шишман всичко да е преминало. София да е стара , малка и неевропейска , а ние да сме на 25 с евтин алкохол в кръвта и мокри обувки.

Хора ли сте вие

2010-11-28T12:51:00.000+02:00

Палят огън в гората отсреща. Двама – трима в провлачени черни дрехи, с изкривена походка. Наблюдавам ги от прозореца как се въртят около пламъците. Нещо събират, баят им. А навън не е толкова студено, за огън чак не е. Ще си варят чай. В центъра на София. В Борисовата градина. Ще си варят чай на запален от есенните листа огън. Носят в пазвите си патрончета и потриват измръзналите си ръце. В мръсни джинси, в стари якета. Наклякали са в гората и гледат пламъците. Подпийват и не си говорят. Клошарите нямат теми, имат само спорове. Те са нечии синове – забравени, отритнати, осиротели. Обеднели и замръзнали в скъсаните си обувки. И обичат гората пред нас. Миналата година си бяха направили цял бивак – три големи юрти от дюшеци и ламарини. Вечер се виждаше как огъня играе през найлоновите им врати. В центъра на столицата, между дърветата на Борисовата градина. После се обади будната гражданска съвест на баби и дипломати, заваляха обаждания до районното, общината и телевизията, а един ден рано сутринта в току що навалелия бял сняг видях черни коловози от гуми. Като на местопрестъпление. Бяха влезли в гората и от малкото клошарско селце не остана и помен.

Днес ги виждам пак, наклякали един срещу друг. „ Сега ще предадем на колегите от 1-во районно.“, казва твърдият глас отсреща. Казвам си името – гражданката с будна обществена съвест. Да ми се ненадяваш колко съм отговорна и сериозна. Чак по полиции звъня! Да не запалят гората се страхувам, да не се приближат към подредената ми къщичка, да не се усмихнат беззъбо срещу измитото ми лице и да ми развалят пейзажа. „ Не разхвърляйте боклука, тук живеят хора!“, викам преди месец срещу един странен мъж на улицата, а адреналинът ми бучи в ушите. „Абе хора ли сте вие, бе?! Хора ли сте?!“. Хвърля собствения ми плик с боклук обратно, плюе звучно в моята посока и продължава надолу. А аз си отключвам входа и влизам – ритуално наплюта. Зад мен остава диря парфюм и ехо от бучащите ми уши. Гражданката – боркиня!

Долу спира полицейска кола, проверяват им документите, щели да си варят чай, студено им било. Гонят ги, изчеват надолу по улицата, помъкнали разкъсани торби на раменете си. Аз гледам от прозореца по фланелка, защото у нас има парно. И вече не ми е топло, нито подредено, нито съм сита, нито съм чиста...само съм гузна.

На 2

2010-07-02T03:21:00.004+03:00

Имам дъщеря, която се научи да казва „Моля те!“, за да получава бисквити. Имам дъщеря, която носи руси къдрици и моите очи. Имам дъщеря, която без да знае има усмивката на човека, когото обичам – баща й. Имам дъщеря, която без да знае откъсна част от мен и сега я развява след себе си така, както носи навсякъде малкото си одеало. Методично и по детски безотоговорно прибавя всеки ден по един бял косъм в иначе черната ми коса, по една усмивка и по една въздишка в историята на душата ми. И всеки ден я гледам и се опитвам да отгатна какви ще са ръцете й, колко ще са лъскави косите й, дали ще има моята походка, неговия поглед. По всичко гадая в бъдещето й. Правя й малки магии за щастие. Гледам на гънките на ръцете й, на ожулените й колене, на мириса й. И все не успявам да видя отвъд, заровила нос в косите й. Не успявам да я опазя от времето, от собствените си страхове. И всеки ден разбирам, че съм безсилна да бъда нещо повече от майка. Безсилна да бъда орисница, гадателка, магьосница, застрахователка. И знам, че няма как. Че времето ще се изниже. Ще изтече през шепите ми покрай одрасканите й колене, покрай събраните камъни в джобовете. Ще се превърне в прекалено много парфюм или развлечени младежки дрехи. Ще изтече през глупави алкохолни експерименти или в реки от любовни, разочаровани до смърт сълзи. Ще ме прободе през стомаха с първите си гневни думи, после ще се върне, за да ме целуне. А аз ще чакам. Вечер и рано сутрин. Да излезе, да се прибере. И ще остарея, ще остареем. И аз и той. Докато я чакаме. Докато знаем, че не сме магьосници, гадатели и застрахователи. Че не сме чадъри, за да не се намокри. Не сме наколенки, за да не се одраска. Ние сме просто аз и той. А тя е тази, която влачи след себе си оделото си. Приближава се и „Моля те, мамо, искам бисквитка!“

1-ви юли 2010

София

Петър

2010-05-09T00:56:00.001+03:00

Имам си приятел, който е с 2 глави по-висок от мен. Имам си приятел, който има силни и големи ръце. Имам си приятел, който има усмивка, която влиза под кожата ми вече от не-искам-да-си-спомням-колко-много години. Звъняла съм му в 6 сутринта разплакана за някой мъж. Звъняла съм в 2 през нощта пийнала, за да му кажа, че съм чула някаква наша си песен. Звъняла съм просто така. И винаги отсреща е имало кой да ме слуша. Имам си приятел, с когото се караме като любовници. Имам си приятел, с когото бих отишла в Китай, Индия или където може. Имам си приятел, който може да стисне раменете ми с два пръста и да ме счупи. Обичам да го прегръщам, защото…го обичам. Имам си приятел, на когото ще се обадя утре. И ми е хубаво да съм изпила толкова много кампари и да си имам приятел.

Еснафи

2010-03-19T19:54:00.001+02:00

Има едно нещо, което винаги безотказно ме подтиска – еснафщината. Забавна и смешна ми е в началото, но след това започва да ме мачка. Изглежда не съм дорасла да й се подигравам без да ме хване за гушата и да ме задуши до посиняване. Еснафщината може да ме докара до сълзи. Сълзи от безсилие и огорчение, че светът и някои от уж близките ми хора ме вкарват в този капан, без дори да осъзнавам. Един час и целият талант в мен може да се изпари до капка. Един час разговори за коли и шопинг и мога да крещя на улицата до прегракване. Усещам как с всеки следващ такъв разговор ставам все по-обикновена. С всяка марка и с цената й, с разговорите за поредния цървул, който си е построил къща, колкото голф-игрище с 12 бани. Мислите ми се изпаряват и се превръщат в ехо, което отразява модните тенденции на масата.

Еснафщина – в най-модерния й вид. Новата еснафщина си подрежда чехлите, у тях винаги е чисто, гардеробите са под конец. Новата еснафщина се храни здравословно и спортува, изсъхнала от скука. Работи по 12 часа в офиса, а после се прибира в дизайнеркия си апартамент по-бездомна от скитник. Новата еснафщина ходи в скъпи алпийски купорти, кара поршета и си говори за ресторанти. Новата еснафщина просто трябва да се подреди в редица и дружно да посети психоаналитик, за да разкаже защо пълни живота си единствено с вещи. Еснафщината, която никога не се влюбва в неподходящия или неподходящата. Еснафщината, която се бори за семейни ценности, за фреш в хладилника и прясна паста в обедното меню. Еснафщина нещастна до рев. Празна до викане. Убедена, че хубавият живот се купува с пари и влияние. Заблудена до слепота. Объркана до кръв.

Еснафщина с вдигнат плакат над главата – Парите купуват!

Къде отивате, мили мои?!?

Парите не съществуват! Парите са шарени хартийки, нарисувани от некадърни художници. Парите могат да ви купят само чупливи, ненадеждни неща. Вещи, които се изтъркват, избеляват, излизат от употреба или от гаранционен срок. Парите купуват тенекии, кожи и парцали. Парите купуват скъпи вечери в изискани ресторанти и самолетни билети. Парите купуват самодоволство, което животът неминуемо наказва. Няма никакво значение дали ядеш само био, ако човекът когото обичаш ти изневерява и те напусне. Няма значение колко е бърза колата ти, защото няма как да избягаш от себе си. Дори месец на края на света няма да те извади от собствената ти мизерна орбита. От собственото ти малко нещастие... Независимо от всичките пари, които хвърляш, за да заблудиш себе си. Няма никакъв смисъл от скъпите ти дрехи, ако няма пред кого да ги съблечеш. Ако няма повод да ги нацапаш. Ако не те обичат. Ако не обичаш. За какво ти е перфекно поддържаното тяло, ако нямаш повод да развалиш фигурата си? Платиненият ти телефон е безсмислен, ако няма на кого да се обадиш. Няма никакъв смисъл, мили мои, с огромни претенции и нищожен талант за живот. Няма никакъв смисъл, приятели мои! За съжаление! А аз ще се задуша!

Чакалнята е на гарата

2010-03-18T16:23:00.000+02:00

От мен се очаква:

Да преглъщам – в името на другите (защото те винаги са по-слаби, сигурно трудно ще го приемат, а и спермата била полезна)

Да нямам предразсъдъци – независимо от всички лайна, които се разхождат ежедневно около мен.

Да бъда толерантна – независимо от всички нахалници с лактите и гъзовете си напред.

Да бъда възпитана – далече от онези, които са залепили путките си на челата .

Да бъда чиста – независимо от мръсните си помисли.

Да бъда усмихната – нищо, че ми се иска да разбия физиономията на онзи тъпанар пред мен.

Да говоря тихо – нищо, че живея в общество на глухи.

Да се обличам прилично – независимо от порнографията наоколо.

Да съм по-продуктивна – нищо, че светът отдавна е тръгнал към края си.

Да съм вярна – а те не.

Да пия само мляко – а виното е за пияниците.

Да съм въздържател – а сексът е за педерасите.

Да пазя равновесие - защото падат само балъците.

Да съм по-инициативна – за шамарите и ритниците, които заслужават!

Да бъда по-удобна – за да легне някой и евентуално да си почине.

Да не съм отровна – за да пият пиявиците.

Да бъда красива – в грозните им ръце.

Да бъда бяла – а господ бил черен.

Да бъда добра – а злото да го духа.

Да бъда …. на антибиотици!

Жив

2010-03-09T18:38:00.001+02:00

Трябва да отговаря “Данке!” и аха да го кажа и нещо застава пред езика ми. После пак...и пак не мога. Така е от 4 дена. Опитвам се да съм любезна на езика на хората около мен и не успявам. Никога не успявам в нито една немско-езична страна. Заслушвам се в жужащата стабилно лудницата около мен и търся мелодия. Опитвам се да различа поредица думи или една, чието звучене ми харесва и не успявам. Немея като дете, попаднало внезапно в разговора на възрастни. Не разбирам нищо и пропускам този странен хъркащ и гъгнещ език през ушите си. Превръщам го във фонов шум, който се избистря тук-таме от някоя компания руснаци. После слагам слушалките на айпода и всичко приключва.

Навън е – 15, ръцете ми са болезнени и всеки ден, когато свалям скиорските си обувки в хотела съм почти сигурна, че няма да намеря пръстите си по местата им. Алпите са слънчеви, но въздухът реже. Бях забравила тези моменти. Заставаш на ръба и поглеждаш наоколо. Дробовете ти се пълнят с остър въздух и осъзнаваш колко си малък. Колко е неясен смисълът на съдбата ти в сравнение с големия замисъл на природата. Колко незначителна може да бъде линията на живота ти. Малка драскотина по старите да безумие зъбери. Върхове, които, заспали вечния си сън, не помнят дори дъха на тревата. Поемаш си въздух отново и главата ти се пълни със слънце. Всичко остава назад - София, дребните ти грижи, родният ти смог на няколко хиляди километра от тук, дори любовта ти, всичко. Снегът проскърцва и тялото ти се понася надолу със заучени движения. Малко чувство за самосъхранение, напрежение в бедрата и готово.

Над 2 800 метра надморска височина можеш само да си щастлив. Да се усмихваш под маската си и да се радваш, че си жив. С перманентно премръзнали пръсти, с учестен дъх, мокрещ маската и топла шапка. Жив, независимо от малките болки в сърцето ти. Независимо от големте ти надежди. Независимо от безкрайните ти мисли за промяна. Независимо то кръстопътищата, които спъват малкия ти живот. Склоновете отнасят всичките ти мисли една по една и напрежението в коленете ти заглушава притесненото ти сърце. Всичко работи в синхрон, подчинено единствено на чувството ти за самосъхранение – нещо, което често забравяш, че имаш.

Забравяш, че си жив и разтваряш гръдния си кош. Вадиш сърцето си с голи ръце и безстрашно го поднасяш за вечеря на някой. После вадиш бъбрек за обяд. И се раздаваш без да се пестиш. Без капка страх. Без колебание. Без вяра. Без поглед напред и без да ти спре дъха, дори за миг. Без да ти замръзнат ръцете и без носът ти да почервенее. Раздаваш се, продаваш се, подаряваш се всеки ден. В града. Без да знаеш, че сърцето всъшност не е вкусно. Нито печено, нито варено. Без да знаеш, че хората не са гладни. Хората просото са забравили, че си живи.

Вкъщи

2010-01-23T02:50:00.001+02:00

Караоки, караоке, кариоки…Все кривонаписани думи за една и съща изврат – вместо да попаднеш на място, където група весели хора са се напили и се дерат пред микрофона, се оказваш заложник на разни неуспели кандидати за Мюзик айдъл или консерваторията. Уитни Хюстън, Марая Кери, Глория Естефан и пак Уитни Хюстън. Няма не искам! Ай уил олуейс лов ю! Поседях, посмяхме се, изпих си виното и се сбогувахме. „Хайде, че утре…” – извинявам се бързо. И без това бях излязла за малко. Само преди час бях изхвърчала от вкъщи негримирана, по дънки и фланелка. Качвам се в колата и знам, че няма да се прибера все още. Ще покарам малко по пустите улици и тогава.

29-ти декември късно вечерта е. София е хубава, празна и спокойна. Следколедна и предновогодишна. Тези, които са й в повече са при майките си, в меките им пазви и близо до бурканите. Градът вдишва, поема си въздух и издиша. In a little while,
surely you'll be mine…, U2, концерт. Тази песен винаги ме разплаква. Очите ми се пълнят със сълзи и намалявам за малко, за да се избистри светофарът пред мен. In a little while... I'll be there, in a little while this hurt will hurt no more, I'll be home…После….После след светофара вечерта се промени, защото на улицата, на един ъгъл, засякох детството си. Спрях, а те ми се усмихнаха широко, така , както само те умеят и се качиха в колата ми. „Знаеш ли, че вчера се припознах и виках след една жена…” Смеем се. И сивкавият салон около мен става по-уютен. Отиваме „да пием бира”. Аз бира не пия, но тази ще вечер пия всичко. И старото добро Уго, и странните сервитьори – от всичко ми е хубаво.

Като да се върнеш вкъщи. В 2 през нощта. И може да си говорим до утре, за нещата, срещането, липсите, живота и хубавите неща. Защото сме обикаляли по едни и същи улици – често по тази пред нас. Пушили сме от една и съща трева, пили сме в едни и същи дворчета и най-вероятно сме се целували по един и същи начин. Дори обичаме едни и същи хора. От 100 години. И ми е уютно, и ми е топло. И няма значение как съм облечена, колко грим имам на клепачите. Няма значение защо съм излязла от вкъщи, дали съм ядосана, колко съм карала и къде съм била досега. Няма значение колко пари имам в мене, важното е да имам за чаша вино.

И няма значение коя е любовта на живота ми. Дали ми се свива още стомахът от нея или не. Тук мога всичко да си призная, защото няма какво да губя. Мога за всичко да говоря, на всичко да се смея и веднага след това да ставам сериозна. Мога да флиртувам, после да мълча. Мога да пуша. Цяла кутия. Да пия вино и после да карам. Мога да карам до Пловдив, до морето. Мога дори да се разплача на масата, ако искам. Мога хиляди неща. През нощта. В центъра на София. На една дървена маса за трима. В сигурната компания на детството ми. Защото съм си вкъщи.

Отново.

2010-01-23T01:42:00.002+02:00

Не мога да спра да го казвам това, дори не помня кога съм го писала, дали съм го публикувала...

Страхувате се от какво ли не. Страхувате се от бъдещето, от обвързване, от изневери, от лъжа…Страхувате се от самотата, от бедността, от старостта, от белите коси и отпуснатите кожи. Страхувате се от неизвестното и от известното. От диагнозите, думите, поличбите...От змии, гушери, кучета, тъмно и високо...А единственото нещо, от което трябва да се страхувате е от любовта. От онези две думи, изречени, искрено в очите ви. От “Обичам те!” трябва да се ужасявате, не от хлебарки. Защото любовта е това, което истински разрушава живота ви. Тя е тази, която ви прави роби. Раждате се в нейния концетрационен лагер и носите камъни, докато не умрете от изнемога. Раждате се в плен като канарчета. От любовта трябва да се страхувате, не от болката. Защото любовта е тази, която осакатява, а не болката.

Пазете се от любовта! От вярата в нея се пазете. Не четете приказки на децата си, не ги приспивайте с кошмари. Защото любовта е отровна, пълзи във вените ви цял живот. Превръща се в малки тромбчета, запушва вени и артерии. Любовта е тумор в главите ви. Парченце за биопсия. Заразена плът, която се множи. От която се умира. И умирате, давите се в сънища. В безверие. Неверници! Поклонници на най-лъжливата религия! И всяка вечер й се кланяте. Тайно! На подгизналите си възглавници. И я сънувате и мерите температурата си сутрин. И се будите със сълзи в очите си, в мокрите си фланелки. Не вярвате, че кошмарът си е тръгнал. И той не е! Защото Тя е нощ и ден, зиме и лете. На плажа, в колите ви, в магазина между лъскавите опаковки и тайните ви. Тя е навсякъде. Пълзи и съска. Влиза в къщите ви, в главите ви, в чашата ви...Живее в нейното мартини с лимони, в неговото узо...Устойчива на всякакви температури, на глад и жажда. Само тя ще оцелее след вас. Ще остане да трепти във въздуха. Като плясък от камшик, като струна...в тишината. Ще оцелее! А вас няма да ви има. Ще сте се предали. Ще лежите в прахта. Усмирени. Със завързани очи, ослепени, кървави, осакатени. Ще ви късат птиците, ще хранят малките си с вашето месо и ще разпространяват заразата.

Заразата, наречена Любов. Щамът на човечеството. Трикът на природата. Малката измама в гените ви. Клопката, заложена в главите ви, за да се размножавате. Да продължавате рода, да поддържате генното разнообразие. Простичката химическа формула, хормоните ви. Красивата илюзия на болните ви мозъци. Наркотичното опиянение, което предизвиква Тя. Блокира всички други вируси, притъпява глада и жаждата ви. Докато не се примирите. Докато не умрете отново. До утре. Отново! Защото Тя е храна, тя преражда и съживява. С една единствена цел - да не губи поклонници. Разпространява слухове, ражда истории, приказки, филми. И вие се давите в този сатанински пиар. Люлеете се ембрионно на сигурната й пъпна връв. Нагълтали сте се с околоплодните й води. И, ако избягате, ще сте удавници, изхвърлени от рая, от божествената й утроба. Удавници с посинели устни и ококорени, празни очи.

Страхувайте се от любовта! И се пазете:

А.

Дринк & ДрайФ

2009-12-01T10:59:00.001+02:00

Шан Хай. Събота вечер. Клубът е пълен с чужденци. Мъже на средна възраст по дънки и небрежни ризи, които си почиват от работната седмица. Корпоративни изгнаници в страната на Ограничените възможности. Пие се бира. Много. Ние се настаняваме набързо на бара,след като Х. е изнудил сервитьорката за места и е поздравил тук-там по някой из заведението. Бутилка водка. Появяват се и чаши. Паля цигара. В Китай се пуши навсякъде. Англичанинът зад мен ме пита „Откъде сте?”, очевидно захласнат по двете близначки и лудата манекенка Крис, които се настаняват от другата ми страна. ”България!”, изкрещявам и нелюбезно се обръщам напред. Не ми се водят куртоазни разговори. Започва групата. Филипинци. Тук повечето групи по заведенията са такива. Две пищни, но красиви по филипински певици и приятна банда отзад. Не харесвам AC/DC, но тези две жени ми отвяха главата и накрая си тактувах весело с чаша в ръка. Пред сцената има смешен нисък скандинавец, който с патешко ходене се опитва да мине между краката на невероятно едра негърка. Заливат се от смях докато танцуват и всички се забавляваме. Крис до мен крещи нещо и жестикулира истерично в лицето на една от приятелките ни, а тя кима разбиращо. Очевидно си разказват някакви драми. Поръчваме втора бутилка този път под звуците на Металика. Сред светлините проследявам как русата, тежаща 40 килограма манекенка си налива водка в чашата за кола и я обръща на екс. „Не й обръщай внимание, тя винаги така пие, после пада и я носим до хотела. Много й е напрегнат живота - живее в самолетите между Шан Хай, Ню Йорк и Париж, има много работа, най-добрият ни модел в момента…” Кимам на обяснението усмихнато, докато не виждам Него, как изсипва конска доза водка в чашата си, поглежда предизвикателно Крис и обръща спирта в гърлото си. Започва някакво яростно състезание кой най-бързо ще изпие най-голямо количество от чашата си на екс. 34-годишен българин и 20-тина годишна, тежаща 40 килограма естонка. Този филм го бях гледала някъде и знаех, че нещата няма да свършат добре. Помислих за отстъпление, но въпреки уверенията на приятелите ни, че в Шан Хай е напълно сейф да се качиш сама на такси по нощите, не посмях да си тръгна сама.

Повъртях се и се качих на втория етаж на заведението, където Крис току що беше разбила топките на билярдната маса и с насечени злобни движения ги вкарваше по джобовете. Един от чичковците понечи да се запознае и да й покаже как „да вкара тази топка ей там”, на което манекенката му отвърна с коляно в задника и реплика, от която разбрах само motherfucker. После му крещя, че родният му щат Невада е най-тъпото място на Планетата Земя. Противно на моите очаквания, той обаче не си тръгна, а остана да ни гледа с глупава усмивка. От тази руса откачена жена често на годините на дъщеря им мъжете са готови да изтърпят почти всичко. След като забрави за присъствието на натрапника на секундата, скорошната ми приятелка се приближи до мен, увисна на врата ми и ми се замоли за играя с нея. Нямаше смисъл да се дърпам или да изтъквам моята безпомощност в тази игра и грабнах щеката. Не помня играта, помня, че вкарах черната топка не където трябва и Крис, след като изпи халбата бира на чичкото на екс, започна да крещи с вдигнати ръце към небето, че е тя е Бог и че Бог е в нея.

Реших да сляза долу, да Го издърпам някак до някое такси и да се прибера в хотела. Успях да убедя останалите да си ходим и след около половин час „хайде само още по едно” успях да се добера до едно такси пред заведението. „Пудонг Шангри Ла хотел”, казах на влизане и се сетих - няма смисъл, нищо не разбират, дори това. В Китай единствения начин да говориш с таксиджия е да знаеш китайски, другото е с листчета. За щастие един от приятелите ни се наведе точно на време и на стегнат китайски му се скара с адреса. Свих се на задната седалка и зачаках Той да влезе. Чух някакви крясъци относно чии жени са най-хубави и красотата на ирландското говедо. После с ужас осъзнах, че сме попаднали в уличен скандал, иницииран от Него. В суматохата докопах бялата му риза и с всичките усилия , на които са способни кокалестите ми ръце, се опитах да Го вкарам в таксито. Ноктите ми се забиваха в мекия лен на любимата му риза и усещах как правят малки дупчици. След това пръстите ми се забиха в лакътя му и се стегнаха във възможно най-здравата си хватка. Ръце-клещи, които оставят драскотини и трайни синини. След няколко минути дърпане успях да го вкарам на задната седалка на малката жълта кола и да потеглим. Той се отпусна пиянски и заспа мигновено, опрян на захабената облегалка. Обърнах си е видях приятелите ни зад нас, които продължаваха свадата с някакви англичани на тротоара пред заведението. „Лошо ми е!”

„Неее, недей!”, помислих си. Движехме се в средната лента на един от бързите булеварди в Шан Хай и точно, когато се изкачихме на един виадукт Той повтори тихо: „Лошо ми е!” Реагирах по единствения възможен начин и светкавично отворих прозореца му, на който Той се облегна и кротко започна да повръща. Движехме се с 80. Не исках да се обърна, за да видя как аржентинския стек, бутилката калифорнийско вино и 1 литър спирт, смесени в неравна консистенция, се разлитат във въздуха и се лепят по задното ни стъкло, а най-вероятно и по предните на колите зад нас. Китаецът се обади. Крайно време беше. Започна да ми нарежда нещо нервно и да ми бута в ръцете синьо найлоново пликче, което доколкото разбрах трябваше да дам на него. Свърши работа за няколко минути, след което с плющене се изгуби в натоварения трафик зад нас. Китаецът продължи да ми лае, а аз да му се извинявам на английски. По светофарите си представях как някой бесен шофьор с оповръщана кола или с размазано синьо пликче на предното стъкло ни настига и ни убива по особено мъчителен китайски начин. Или, че на шофьора ни му писва и ни изхвърля от таксито на някое от тези кръстовища по средата на нищото. Аз с белите си лачени обувки и Той с разкъсаната, оповръщана ленена риза вървим по непознатите булеварди и под светещите шапки на небостъргачите на 24-милионния Шан Хай и се опитваме да си хванем отново такси, на което съм абсолютно сигурна, че не мога да обясня къде искам да отидем.

Докато мозъкът ми прожектираше всичките си ужасни филми в главата ми, светлините на града изчезнаха, минахме по тунела под реката и се озовахме пред златистия вход на хотела. Таксито нервно спря пред любопитните погледи на 3-те облечени в красиви униформи момчета, които преди 7 часа ни бяха взели такси с любезни усмивки. Пиколото отвори вратата и Той излетя, залитайки покрай него в цялата си оповръщана прелест. Шофьорът изскочи от колата и ме посрещна от другата й страна, крещейки неистово. На възможно най-лаещия китайски на света. Вратата беше омазана, стъклото също. Крещеше и жестикулираше, след това започваше да нарежда нещо много бавно, размахвайки назидателен пръст срещу мен, а аз продължавах да не го разбирам. Погледнах към хотела и видях Него как влита с оповръщаните си ръкави в лобито, тръшва се със скок на един от златните дивани и моментално заспива под смаяния поглед на рецепционистите. След секунди крясъците на китаеца ме върнаха отново към реалността и бръкнах в джоба си за пари. Започнах да бутам банкноти в ръцете на истерясалия нисък човечец пред мен и да му говоря на български. Така ми дойде. Накрая му дадох още една банкнота и му обърнах гръб. Чух как продължава да крещи, а след секунди високите златни врати на Шангри Ла заглушиха всичко. С ниско наведена брадичка се насочих към асансьорите, хвърлих се на първия, който иззвъня пред мен и Го оставих там, на дивана във фоайето. Не след дълго му отворих врата на стаята и му помогнах да съблече ризата си и да се събуе. Погледах светлините на града и тъмната река под прозореца ни още час. После съм заспала.

ловърс дот ком

2009-11-29T10:34:00.000+02:00

Писано за Жената днес - Жената утре

„Жените обичат с ушите си…”Честито, момчета! Дойде времето, в което без да се налага да сваляте домашния си анцуг може да флиртувате на високо ниво с някоя офисно наконтена секс бомба. И не само да флиртувате…Сега ви е паднало да говорите за „ душата си”, за „съдбата, която ни е срещнала”, за нараненото си сърце, за пречупените мачовски криле, я от някоя лоша жена, я от майка ви…Сега ви е паднало момчета! Жените ум`рат да си говорят! И така, слушайки за вашият живот, за детството ви, за възгледите ви за световния мир и за балканските войни, те често налапват въдицата. Признайте си! ICQ, Skype…, красота! Докато жена ви спи, докато пиете сутрешното си кафе в офиса или в обедната почивка. Хиляди разговори с двузначен привкус, част от които ще прераснат в откровен сексуален флирт или дори в „сърдечен роман”. „Сърдечен роман, my ass!”, както би казал някой напушен екшън герой. Ах, горките нежни душици, които търсят половинката си в нета! Каква е вероятността вашата идеална половинка да е там някъде, загледан в екрана и какъв е шансът да мучи около някой огън в джунглата в блажено неведение за чудесата на мрежата? Глупав въпрос! Въпрос, който никой не си задава. Ключът е в търсенето. Повече ме интересува кой какво търси и най-важното - как си го търси?

„Имам една от Пазарджик, още малко и ще я прасна. Ще удари от тотото! Хем разходка до София, хем качествен секс…” Това разправяше един познат, а ние се смеехме на горкото същество, което може би разголва бедната си провинциална душичка он-лайн. Какво търси той е ясно. Какво търси тя, обаче? Имам една позната, която от много време разчита на този вид комуникация, за да „го срещне”. Все от чужбина - падат ли й се, тя ли си ги търси…? Ходи до Рим, върна се леко разочарована, но и обогатена от „готиното преживяване”. Сега последно имало някакъв в Испания. Били си „плюли в устите”, скоро щяла да му отиде на гости… Краткотрайни романи с цел пътуване и секс. С две думи – удари го на секс туризъм. Този от Рим работел в „строителството”, ама бил много интелигентно момче. За този от Испания не разбрах. В крайна сметка девойката слага детето да спи и сяда пред компютъра. Там някъде, в Люлин 3. И търси. Хубавото на тази болест е че не се предава само в Люлин 3 и по офисите. В таргет групата на „безопасния двойнствен живот” влизат и най-невероятни за мен хора. Една моя близка приятелка, на майтап си направи профил в сайт за запознанства. Разказваше смайващи историйки за семейства, които пускат ”голи семейни снимки” в търсене на трети. За прекаляващи с Виагра възрастни мъже, които си търсят „агнешко”. Красота! Уж хаху-хихи, уж повод да се посмеем на масата вечер, а пред смаяния ми поглед тя за няколко месеца „излезе да проучи” един полицай с малка пишка и малко дете, един неуспял актьор и един преуспял, много женен, мастит адвокат. Никъде нищо не се получи. Естествено! Едно е да пишеш, друго да говориш за „ чувства” и да дойдеш с мръсни обувки. Да кажеш, че тая връзка „скъпичко ти излиза” и ще трябва да намалите телефонните разговори „щото тоя месец си купувал нов акумулатор”. Смеехме се на нейните истории, а аз си мислех – „Защо? Защо й е на една стабилна, осигурена жена, с нормална връзка и прекрасна външност да пробва полицайчето с малката пишка и падналия акумулатор.” Емоции. Жените са консуматори на емоции. И ако това е начинът - са готови на всичко. След няколко месеца й омръзна да си играе и престана. Но от нея знам – в света на виртуалните познанства можеш да очакваш всичко и няма да сбъркаш, ако си подготвен за широка палитра хора. От душевни цървули до преуспели в живота бизнес мъже със секретарка и шофьор. Къде другаде може някоя ученичка от Пазарджик да си говори за живота с млад, готин, доста успял в живота младеж, който в свободното си време кара водни ски, а уикендите прескача до Лондон на шопинг?

И отново въпросът – Какво търсим? Секс? Роман? Пътуване? Храна за душата? Запознанство с цел брак? Забавление? В тази игра грешен отговор няма. Кутията на Пандора е отворена отдавна и fast food – общуването е навсякъде.

[01:19] SHE says : Искам да си безсънен някоя нощ!

[01:20] HE says:Това е най-сексуалното нещо, което някой ми е казвал!

И историята започва. Треперенето пред екрана. Пеперудите в стомаха. Затаяваш дъх докато другия „пише”. Репликите, които говорят директно на сърцето ти, са съпроводени с „о-ооо!”. Усмивките влизат в душата ти чрез онова разкривено анимационно изродче. HЕ says:.., SHE says:… Връзката ви започва и свършва там, на клавиатурата, под светлината на скриинсейвъра, под съпровода на твоята музика в компютъра, сред звуците от неговия офис.

[16:25] HE says: Тук е слънчево, а при теб?

[16:26] SHE says: При мен е мъгла! Гъста мъгла!

Дори разговорите за времето миришат на секс. Седмица, може би месец емоция. Заспиване с усмивка. Влюбване като в шести клас. Хлапашка история. Разкази с очакван край.

[12:05] HE says: Да се видим! Вече не издържам!

После всичко свършва. След секса, след виждането, понякога дори преди него. И той не е на линия. Вече! Никога! Но ти винаги си! И в кюто, и в скайп. В очакване. В търсене. на поредния сексуален пират, който ще те вземе на абордаж. Емоционалният вампир, който ще остави душата ти като разрушен град…Каква поезия! Ранени и убити няма да има, защото онова не е било на живо – прелъстяването. „ В интернет не се брои!” И от виртуалните изневери не боли. Или боли, но не чак толкова. Така поне си мислим…

Седиш и зяпаш в екрана. Чакаш имената ти от он-лайн контактите да се раздвижат и да се появи той. Онзи, на когото разказа майчиното си мляко. Помниш ли? Твоята „душевна половинка”. Помниш ли? Нищо! Стой и чакай! On-line!

[13:05] 224хххххх: там ли си?
[13:05] 465хххххх: пиша
[13:06] 224хххххх: за?
[13:06] 465хххххх: любовта и интернет

[13:08] 224хххххх: J))))))) нали съм ти казвал – каквото и да ти говорят, все за ебане става въпрос!

[13:06] 465хххххх: хахахаха

[13:06] 465хххххх : това се опитвам да напиша, но в две странициJ))))

Всички хора и случки в тази статия са плод на болното въображение на авторката и не целят да ви откажат от вашите интернет навици!

Новите ми постоянни зъби

2009-10-13T11:53:00.000+03:00

Преди много години отново беше есен. Бяхме прекарали поредните няколко дни в „учене” - злоупотреба с различни вредни вещества, докато по земята се въргалят томчета литература. Хиляди недочетени страници, облечени в скучни корици. Поезия, проза, критика…все нормални за тогава неща. Есенна сесия. Поредната. Поредното късно такси. Не бяхме излизали поне едно денонощие. Не очаквах този вятър, който ме блъсна преди да отворя вратата на жълтата кола пред входа. Дърветата на малката уличка в Лозенец се огъваха заплашително към прозорците на хората. Въздухът свистеше по дървените дограми и вдигаше найлонови пликчета към небето. За 10 метра очите ми се напълниха с пясък и градски прах. Небето беше надвиснало сиво и лилаво. Крещеше и виеше като вълк. Тогава разбрах.

Разбрах, че нещо ще се случи. Че нещо ще бъде. И беше. Няколко месеца по-късно животът ми тръгна в нова посока. Влезе в съвсем нов коловоз. Запали двигателя на тежкия си локомотив и с бавно, но стабилно бумтене напусна гарата. Тогава не знаех къде отивам. Защо съм се качила и кой ми е купил билета. Пътувах уж за малко - за да позяпам през прозореца на вагона, да изпуша една цигара и да сляза на следващата спирка. Такива планове имах. Със себе си носех само едно одрано сърце и половин равнодушна съдба. В главата си имах здравословен, детски цинизъм и много рани с прясна коричка. После влакът се отдалечи, заредиха се размазани непознати гледки, слънчеви следобеди, протяжни сутрини и една нова, любима усмивка до възглавницата ми всяка сутрин. Без да усетя всичко се беше променило. Цинизмът ми загуби млечните си зъби. Падаха един по един. Някои връзвах с конец за вратата, други с облекчение хвърлях на покрива, за да ги вземе феята на зъбчетата. През онази нощ онзи вятър беше предрекъл точно това временно обеззъбяване. Голямата промяна в мен.

И така докато днес не задуха пак. Същият вятър. Докато не започнаха да растат постоянните зъби на вечното ми неспокойство. Постепенно устата ми се напълни с нови бисери. Един по един, бели и здраво стъпили на корените си. Резци, дъвкателни и кучешки. Стабилни и непоклатими. Оръжията на цинизма ми. Завърнаха се. По-опасни и по-остри от преди. Тези, които не вярват в приказки, в принцеси и далечни царства. Не пият мляко на закуска и не обичат сладко. Върнаха се, за да разказват за загубената предутробна мъдрост, за демоните в главата ми, за несъвършенствата на душата ми. Върнаха се да хапят. Новите ми постоянни зъби.

Спасете красотата!

2009-10-07T10:48:00.007+03:00

Китайското посолство в София. Седнала съм на края на стола на масата за попълване на формуляри, след като един приятен чиновник с овехтяла ризка ме е помолил да „зацакам 15 минути”. Разбрах го. Усмихнах се и седнах, за да огледам любопитно чакалнята. На опашката е пълно с китайци. Предимно жени с деца, които оживено си лаят помежду си и размахват разни български удостоверения. До мен е застанало малко, сополиво детенце с дръпнати очи, което ме наблюдава любопитно. Усмихвам се глупаво. Говоря му на бебешки, а то седи и ме гледа без да реагира и точно, когато започвам да се чувствам малко неловко, идва майка му и го дръпва грубо настрани.

- Извинете, може ли да ни помогнете? – Срещу мен е седнало младо момиче на видима възраст 18-19 години. Красиво, русоляво създание с лъскава фиба, което гледа жената до мен с поглед на кокер шпаньол. - Не мога да разбера какво да напиша тук….

- Амииии, напишете си телефонния номер…

- Ама мобилния или домашния…?

- Ами….който искате….

Ситуацията е следната: Младата красива госпожица се опитва да попълни искането си за виза и гледа разграфения лист пред себе си с неподправено недоумение. Ако не знаеш за какво става дума, ще си помислиш, че формулярът е на китайски и от нея се изисква да го попълни минимум на японски. Наднича в листа на жената до нея, все едно може да препише, и моли за помощ с отчаян поглед. Възпитавана съм да не зяпам хората, но не мога да се сдържа.

- А тук какво трябва да напиша?, продължава диалогът

- Тук трябва да оградите с кръгче защо отивате в Китай.

- Ахаааа, ама аз отивам на кастинг….

Най-вероятно очаква в 10-те изброени общи положения, като например: „бизнес, туризъм и образование”, да има и „кастинг”. Блокаж! Жената вижда, че нещата до нея се закучват и предлага:

- Оградете „туризъм”, за да не ви задават много въпроси…

- Аха….

Нататък въпросите продължиха: - А тук какво да напиша, а тук….

За да не останете с грешно впечатление, ще уточня, че във формуляра, с изключение на 2-3 подвеждащи въпроса, от рода: „Какво е китайското ви име?” , „Напишете, другите имена с които ви наричат” и „Каква е предишната ви националност?”, няма нищо странно. Братята китайци искат да знаят името ви, телефонния ви номер, с каква цел смятате да ги посетите и кой ви е поканил. Всичко на всичко - толкова. Докато седях там – 10 минути, кандидат манекенката беше написала само името си, което, заклевам се, провери от задграничния си паспорт 2 пъти.

Точно се отегчих да гледам тази безпомощност и едва дочутият приглушен диалог между девойката и майка й ме хвърли в абсолютен ужас:

- Имейл на организацията, която ви кани….Мамо, дай ми поканата...-Бавно изписва буквите със старанието на първокласничка от първия чин.- Хм, ами няма да се побере в кутийката…

- Ами, маме, съкрати го…

Облещвам се неподправено срещу тях.

- Ами добре, ще ми стигне до точката, ком ще се сетят….

Главата ми забучава от напушилия ме смях, доброто момиче в мен едвам се сдържа да ги посъветва да не съкращават имейла, но после се отказвам.

- Извинете, консулът, ще ви даде визата в 12 на вратата на посолството… - гласът на охраната.

Изправям се и напускам чакалнята. Удивена. Със сто въпроса в главата си. В какви училища ходят тези момичета?! Какви дипломи взимат?! Как се оправят?! Какво учат?! А майките им…?

Дали красотата ще спаси света или в крайна сметка светът ще трябва да спасява красотата? Дали й трябва на красотата да може да попълва формуляри и дали въобще има някакво значение...? А после си одрах колата.

Слава богу!

2009-09-12T10:21:00.000+03:00

Не се е променило. Нищо. В този малък, дяволски град. Мирише на същите неща. А98, кофи за разделно събиране, бурени и трева. Софийска, не зелена. И небето, и трамваите и Графа. Бабите, които продават зеленища и съмнителни гъби върху изгнили кашони. Малки китки градински, есенни цветя. Може би билетите за градския транспорт са вдигнали цените си. Може би метрото вече ходи до другия край на града. Може би се е сменило правителството, кмета, управата и манталитета. Може би…

Връщам се, когато дърветата пред балкона са все още зелени. Правят ремонти – съседите и общината. Копаят с багери и хвърлят настрани паветата. Мирише на свършващо лято, на започваща есен и на обещания за зима. Връщам се, когато пухените възглавници по дивана ми са все още са бухнали. Когато в шкафовете ми все още няма никакви отворени пакетчета и от хладилника надушвам само празнота. Две бутилки сосове и 3 бутилки рицина. Всичко на всичко. Толкова. Ще трябва да обживяваме къщата, улиците и целия град отново. Докато отново се заобичаме. Докато падне и последната следа от тен по лицето ми. Докато успея да се видя с всички, които обичам. И докато успея да избегна останалите.

Така е есента. Там, където тракат раздрънкани релси, свирят спирачки и мирише на дюнери. Връщам се, когато трябва да превъзпитам сърцето си. Отново. За да живее със стария си градски ритъм. С парка и печените царевици. С въртележките на малката и любимите ни заведения. Бърз преглед на есенния гардероб. Забравени жилетки, черни, кожени кецове, причудливи обувки на токове. Шалове, шапки…даже ръкавици. Какво се прави есента? Забравила съм. Дългото бездушно лято е променило малко обветреното ми лице. Поиздухало е прахта в сърцето ми. И свършва. Слава богу!

Без гръбнак

2009-09-09T10:24:00.000+03:00

„Скампи, шримпс и раци – сурови можем да ви ги сервираме. Само с лимон. Преди малко ги извадиха.”- нарежда с напевния си английски сервитьорът. Навсякъде пеят менютата като мантри, дълго повтаряни и наизустени сякаш пред огледалото. Изпъват се с белите си дълги престилки и черните си очи и рецитират, сгънали елегантно едната си ръка с бележник и химикалка. Поръчвам си спагети. И да искам не мога да опитам от суровото изкушение. Колкото и да ми се яде. Колкото и „апетитно” да изглеждат малките слизести същества с ококорени очички. Като лъскави, облещени глави на карфици. Налягяли комфортно в белите чинии. Подредени. Малки рачета и скариди. Големи раци с издути розово-сиви щипки. С малки си антенки. С кореми, пълни с някакви чревца и топчета. Безпомощно отпуснати в черупките си. Или охлюви, хвърлени живи във врящата вода. Малките хирургически прибори и причудливите клещи, които сервитьорът слага пред дясната ти ръка.

Всички се облизват. Процесията от морска прясна храна идва. Масата се пълни с водни същества. Аз си чакам спагетите.

„Опитай, моля те! Само едно! Нищо няма да ти стане!” – „ Знаеш, че не мога. Ще повръщам после. Много добре знаеш…” Дърпам се известно време, а после се оставям да набута в устата ми телцето на някаква голяма скарида. Преглъщам го бързо, без да го дъвча и изпивам чаша бяло вино на екс. „Вкусно е, нали?!?” - „Мдааа!”- измрънквам, сякаш се опитвам да преглътна хранопровода и стомаха си взети заедно. „Искаш ли още?” – „О, нееее!” По-късно след една чиния божествени спагети и няколко чаши вино, усещам как в стомаха ми се образува тежка топка, която мъчително се опитва да се придвижи нагоре. Изправям се до масата и се протягам. Отдалечавам се и започвам мъчителна разходка по пристанището. С бавни крачки и непрекъснато разтягане в кръста. Вдигам брадичката си нагоре и поемам соления въздух на вечерните лодки на големи глътки. Дишам бавно, в такт с крачките по паважа. Не може просто на повърна във водата, на пристанището, между романтично разхождащите се двойки. Между яхтите на хората. Върху главите на стотиците рибки, които си стрелкат между лодките. Две обиколки. После още една малко по-бавна. Топката в стомаха ми спира на едно място. Натежава и прави мисълта за десерт непоносима. Цигара? Абсурд! Коктейл? Абсурд! В корема ми има само едно сурово безгръбначно, което знае, че не му е там мястото и панически се опитва да напусне полесражението. Постепенно гаденето намалява. Не успявам да повърна нито в морето, нито в някоя от грижливо подредените саксии с цветя. Наоколо се чува как водата се блъска лодките, уличното осветление образува жълти ореоли над уличките и прави фигури върху кръглите, изтъркани с годините камъни на малкото площадче. Портофино се разхожда и пие коктейли. Но не и моят стомах. Прекарвам вечерта съсредоточена върху тежестта под диафрагмата си.

Всеки път, когато съм се изкушавала да хапна нещо, което няма гръбнак, прекарвам нощта надвесена над тоалетната. И все пак се радвам, че от време на време стомахът ми работи в пълен синхрон със сърцето ми. Обикновено ми се гади, когато срещам някой, когото обичам. След хубави и изненадващи срещи, ми се е случвало да повръщам в тоалетната на някое заведение. От хубаво. И винаги съм се чудела дали този стомах е мой и не разбира ли какво се случва в горкото ми сърце. Но този път разбра – не обичам безгръбначните, не обичам същества, които живеят в черупки. Не обичам мекотели. И стомахът ми не ги обича.

Мълчание с умерен тен

2009-07-23T00:41:00.000+03:00

„Българо – съветската дружба” – това чудо на историята никога нищо не ми е говорило. Беше просто лексикален динозавър, който чувах тук и там и който не носеше никакъв смисъл в главата ми. После съдбата ме записа в руско училище, попаднах на уникален учител и научих езика. Открих красотата му и чувах музиката в руската поезията. До ден днешен мога да рецитирам Пушкин и Ахматова. С удоволствие и напевен глас. „Я вас любил: любовь еще, быть может, в душе моей угасла не совсем, но пусть она вас больше не тревожит, я не хочу печалить вас ничем…” Мы не умеем прощаться - все бродим плечо к плечу….и тн. Благодарение на г-жа Михайловна - ниска женица с кок и меден глас. Излязох от училище с перфектен писмен и говорим руски и така докато след години не загубих възможността да кажа дори и как се казвам на този красив език.

Разсъждавам върху тези странности в биографията ми докато пия вино и наблюдавам как българо-съветската дружба продължава да не се получава на петдесетина метра под балкона ми. Паркът долу е разделен на две – българчета и русначета. Едните топят краката си в басейна и карат маратонки с колелца, а другите играят на карти – някаква особено шумна чуждоземна игра. Не си обръщат внимание. Никакво. Няма дори погледи между двете групи. Навсякъде в апартаментите под наем в комплекса се чува руска реч. В ресторантите на обяд също има руснаци. С техните си разговори, с техните си начини на възпитание. „Настя, защо правиш това?!?!” Винаги е с въпрос. Шумни са, странни, но като цяло са ми ок. Проблемът е че ги разбирам и не мога да ги изключа от главата си като обикновен чуждоезичен шум. А мен това ме натоварва. Хората ме натоварват с думите си, с проблемите. С говоренето по телефона, от което разбирам какво работят, как се казват родителите им или колко струва колата им. Не желая да знам колко си липсват с гаджето или защо няма да се върнат в същата квартира.

Хората ме натоварват. Мога да го казвам отново и отново. Близостта им на по-малко от 4-5 метра до мен ми бърка в стомаха. Държи ме нащрек. Дразни ме физически. Близостта на чужди хора винаги ме е държала на режим „Внимание!”. Откакто се помня. Наблюдавам другите зад големите си тъмни очила с любопитството на патолог и това ме изтощава. А морският бряг е за да си самотен - сам или не. Да си помълчиш под чадъра или загледан в синьото късче море отпред.

Дълго еспресо с много мляко и чаша сода. Тежка сянка и специфичната тишина, която причинява маранята следобед. Тялото ти диша дълбоко след топлината на плажа. Измиваш лицето си със студена вода в ресторанта. Поглеждаш се в огледалото, за да установиш още колко лунички са се появили днес и сядаш свеж пред бялата ленена покривка. За тези неща нямаш нужда от българо – съветска дружба, от българо – българска дружба или от каквато и да е друга форма на комуникация. Трябва ти само тишина. Солена, задъхана, уморена. Леко разчорлена, с лунички и малко петънце обелен лак на ръката ти. Трябва ти малко мълчание! Мълчание с умерен тен.

Месеци за дишане

2009-07-08T16:53:00.001+03:00

До морето никога не е прекалено шумно. Нито прекалено топло. Нито прекалено студено. Винаги е морско. Дали защото не съм родена тук или просто, защото София е променила сетивата ми фатално. Сънени сутрини. Дразнещият шум на косачката под балкона ми. Крясъците на гларусите – ухажват се винаги на съседния покрив. Истеричните лястовици, които се стрелкат над басейна и пият хлорирана вода. Подранили семейства с кърпи, чанти и камара надуваеми играчки за плажа. Малката всеки момент ще се събуди. Този път съм се събудила преди нея. Чака ме ден, който поразително ще ми прилича на вчерашния. Телевизорът работи без звук все на един и същи канал – не го гледам, а понякога го увеличавам само, за да привлека вниманието й върху нещо различно от правенето на бели по пода. Онзи ден попаднах на сериал, в който едно момче се закле пред любимата си в коня на майка си. До там бях – и със сериалите, и с гледането на телевизия следобед. Бавното ми ароматно кафе с по една открадната цигара. Уморителният път до макар и близкия до под носа ми плаж хвърля тялото ми в тежко усещане за внезапна дехидратация и последни стъпки преди оазис. Вече няколко седмици, а все още не мога свикна. Далече от улиците, от праха, от шума, от приятелите ми.

Чак до есента. Морско време за неморската ми душа. Солен въздух за неморските ми дробове. Големият миг за ненормално големите ми черни очила. Тържество за босите ми, лакирани в ярко червено, крака. Месеци за дишане и здравословна самота.

За чистия въздух си има граници

2009-06-09T23:30:00.001+03:00

Дълго ме нямаше. Зеленото в провинцията не е толкова зелено, колкото ни изглежда тук, в София. Някак си е в реда на нещата. Тук като видиш 3 дървета посадени едно до друго и парче окосена трева и „Ау, каква природа”, а там…Там, където бях, „природата” е безкраен декор. Толкова е зелена и ароматна, че притъпява и погледа ти и носа. Забравяш да различаваш кристалния въздух сутрин, птиците вече не ти пречат, колкото и да крещят, зеленото спира да ти вади очите. Спираш да чуваш тишината. Един, два, три дена… и се усещам с ключа от колата в ръцете. „Да напазарувам” – бързо оправдание и вече съм натиснала педала на газта по прашния път към най-близкия град. Казанлък, Стара Загора – китни, чисти, слънчеви и ненормално спокойни. Имам усещането, че хората ме гледат, сякаш по нещо усещат, че не съм от тук. Пешеходни алеи с много колички и деца, странни магазини и непознати за мен паметници. Странна градска тишина и спокойствие. Някаква тиха еуфория като пред празник. Всичко ми се струва истинско, подредено, кукленско. Хората ми се виждат по-усмихнати, колите по-безопасни, градинките – по-зелени. За момент си представям как се местя да живея тук. Фантазията ми за минути си избира един цветен балкон на главната улица и веднага си представям как сутрин излизам с чаша кафе, втренчена в търговската улица. После започвам да си фантазирам как си идвам в София за малко веднъж на няколко месеца, за да видя приятелите си и там…И там, нещата се счупиха.

Осъзнах, че колкото и да са подредени тези китни улички, колкото и цветни алеи да има под балкона ми, нищо няма да се получи. Бедната ми градска душичка е завинаги вързана за прашните тротоари около Попа. Очите ми са свикнали да се насълзяват от спомени на няколко ъгъла в този дяволски град. Носът ми е свикнал да разпознава цъфтежа на дърветата, смесен с мириса на бензин, птичите крясъци покрай воя на линейките и детския плач между клаксоните на нетърпеливи коли. Закърмена съм с точно тази градска тишина – малко ориенталска, още по-малко европейска и много лично моя. Дробовете ми са свикнали да дишат този прах, ръцете ми да дават стотинки на просяците, краката ми да стъпват внимателно по разбитите тротоари. Това е родният ми град, моята столица. Столицата на единствената ми любов, центърът на първите ми целувки, първата бира и първия коз. Центърът на вселената. С всичките му ъгли и пресечки, пренаселени, нервни, чакащи за място. С всичките му магазинчета и с домовете на всичките ми приятели. Със старите табелки на несъществуващите вече заведения. Невидими, но здрави нишки ме дърпат към това място - мръсно, експлоатирано, пренаселено и оплювано.

Опъват ме назад като ластици детските ми спомени по Царя, липите над меката шапка на дядо ми, онова странно място на Малките 5 кюшета, от което все още имам ключ, сутрините по 6-ти Септември и локвите по мостчетата на Евлоги Георгиев. Десети, тринайсти, двайсти ден и вече сънувам паважа пред вкъщи, звуците на градската гора пред балкона ми и фреша от портокали, който правят в магазина до нас. Отпивам от любимото си лате и паля цигара на пейката в парка. После се будя се и се обръщам неспокойно на другата страна. Няколко дена по-късно подминаваме табелката София и в стомаха ми се заражда позната еуфория от завръщането. Дори и за малко. Хубаво ми е. И задръстването не ме дразни, и хората са си екстра – незаинтересовани и отчуждени и на въздуха нищо му няма. Всичко си е както трябва и на място. Моето място. Домът ми.

А за чистия въздух? Дори и за него си има граници.

Не се страхувай, Господи! Аз съм с теб!

2009-05-11T16:58:00.000+03:00

Тежа точно 49 килограма. Когато си купувам от онези красиви големи гривни, често мога да ги придвижа от китката си чак до средата на бицепса. Пръстите ми са като дълги клечки…Цялата съм кости, малко плът и много дух. Душа, течаща в сините ми вени, които прозират почти навсякъде под прозрачна, тънка кожа. Остри черти, скули, тъжни очи и малки устни. Обвивка плюс сърце, плюс душа, равно на 49 килограма. Една торба цимент. 50 хляба. 40 керемиди.

Нищо и никаква жена. Съвсем безпомощна. Можеш да ме бутнеш с един пръст. Можеш да ме притиснеш до някоя стена и ще остана без дъх. С двата си пръста можеш да стиснеш и двете ми китки и да ми причиниш ужасяваща болка. Можеш да натиснеш адамовата ми ябълка и да ме задушиш с почти нулево усилие. Можеш с леко притискане да смажеш диафрагмата ми и да изкараш целия въздух от мен. Можеш да изриташ глезена ми и да го пречупиш като млада лоза. Нищо и никаква жена. Можеш да ме унижиш и да ме натъжиш за секунди. Можеш какво ли не. Само да поискаш. Само да си го помислиш.

Това, което не знаеш, обаче, е как се огъвам. Как се навеждам към земята и как се изправям. Като младо дръвче, обрулено от изненадващ вятър. Не си ме виждал как поглеждам нагоре и се връщам с бясна скорост, за да те ударя по нахалното лице. Как жулвам непослушните ти ръце, а след това ти подарявам някое листо, за да излекуваш горещите резки по кожата си. Не си ме виждал как мога да ти пазя сянка и да съм възглавница за уморения ти тил. Не знаеш как пазя от бури, дъждове и вихрушки. Не знаеш как се опъвам на лошото време. Забравил си колко топлина има в стволовете ми. Какъв сок тече от раните ми. Сок, който спасява животи и подмладява старците. Елексир, чиито вкус не познаваш.

49 килограма, които могат да те опазят от всички злини на този свят. Само с едно докосване. Забравил си. Недей! Никога! Не забравяй, че мога да те покваря само с едно вдишване. Мога да влея мрак във вените ти само с един удар на сърцето ми. Никога не го забравяй! Жилавите пръчки се огъват и се връщат към теб! Никога не преставай да се оглеждаш на улицата! Не гледай само на дясно по кръстовищата. Може да дойда от ляво. И няма да ти дам предимство. Ослушвай се за една 49-килограмова безпомощна жена, която помни всичко.

И когато търсиш прошка, знай, че ще я получиш. Защото съм с теб! Не се страхувай! От нищо не бива да се страхуваш! Само то мен!

Април 2009

2009-04-28T00:18:00.001+03:00

Любов моя, все по-рядко плача. Унесена в дните с малката, след колелата на количката или над чашата лате с цигара в парка. На голямото легло следобед, с книга в ръка или просто заровила очи дълбоко в пухкавите възглавници. Все по-рядко. Не гледам тежки филми, не гледам телевизия, нито реклами. Дните ми отминават само с човешко присъствие – на малката, неговото, на приятели. Уютна стъкленица, която си създадох, за да се скрия. Контакти от плът и кръв, приглушените ни разговори в леглото, топлото усещане на чаршафите ни и ангелската усмивка на дъщеря ми. Усмивка, която прощава и побеждава. Искрящо зелената гора отсреща, мирисът й рано сутрин, кафето в чашата ми на дървения стол на терасата. Всичко това пълни денят ми. Но не й сълзите. Случи се нещо с болката ми, с липсите. Среднощните мисли, непрестанните сънища – останаха без зъби. Тялото ми ги омота в копринен пашкул и ги остави на мира. Спамът в главата ми все по-често замлъква. Спомените ми - онези болезнени малки ранички, които чоплиш непрестанно, сякаш се свиха, уморени и отчаяни. Улицата под мокрите кестени, тъмните малки 5 кюшета, следобедите в тишината на вътрешни дворове…организмът ми започна да ги резорбира. Миризми, образи, като от скъсана, обезумяла лента – сякаш съм се преместила на другия край на света. Сякаш съм опаковала себе си в един от онези куфари, които хората използват, за да пренесат цялата си покъщнина през океана и съм заминала. Времето заличава всичко – най-вече болките. Овкусява всички спомени с подправката на забравата. Прави хората по-красиви, по-умни, по-красноречиви. Времето създава икони в главите ни – слага ореоли на тези, които ни липсват, прави ги светци, интелектуалци, рок-звезди. Вменява им благородни намерения и вселенски замисъл, каквито не притежават.

И рано или късно спираш да плачеш. Приемаш, че „така е” и „в това е истината”. Приемаш, че си щастлив и си убеден, че това е истинската дефиниция на щастието – точно твоят живот, тук и сега. Правиш си кафе. Изсипваш го във висока порцеланова чаша така, както го обичаш. Търсиш цигарите си в огромната си чанта, после запалка. Взимаш одеало, за да завиеш краката си в априлския хлад над зелените корони на дърветата и сядаш по турски на удобния стол. Огънче, ссссссс. Мирише на любимия ти тютюн. И го поемеш в гърдите си. Гърдите ти, които и без това ти тежат. Не от цигарите. Не от пролетния въздух. Не е и от умора. Гърдите ти са натежали от неизплаканите напоследък сълзи. От тъгата, която времето не успява да превърне в благородно вино. Тъга, която се е наслоила като бяла мъгла и леко, като перце се стели някъде в гръдния ти кош. Изпълва алвеолите на дробовете ти и сякаш някой сяда на гърдите ти.

Знаеш, че тук времето е безсилно. Че сълзите нямат никакво значение. Че спомените също са безсмислени. Защото истинската памет е някъде много дълбоко в тялото ти. В остаряващите ти клетки, навътре в ядрата им. Наясно си, че зелените очи или усмивките с тръпчинки са вече там някъде, записани завинаги в гените ти. Като клеймо, като белег от ръжен. И пушенето, и пиенето, и мъдростите, и цялото време на този свят няма да успеят да се справят с това. С упоритата ти, нахална, умопомрачително глупава любов.

Лексикология

2009-04-07T23:40:00.005+03:00

Едва ли има жена на този свят, която някога по някакъв повод да не е чувала за себе си, че е курва. Независимо каква – мръсница, монахиня, майка на 5 деца или срамежлива тийнейджърка, все се е намерил някой естет, който да я целне с това противоречиво понятие. Толкова сме свикнали с тази дума и с клишето, че „всички са курви, с изключение на майка ми”, че отдавна сме спрели да се обиждаме.

Дори бащите се страхуват някъде дълбоко в себе си за честта на малките момиченца на коленете им. Не им е приятно някак, че безценните им принцеси все някога ще сложат поли и ще се юрнат да се напиват по дискотеките и да се целуват с възможно най-неподходящите момчета. Ще бъдат подло лъгани и прикотквани в нечии ергенски легла и ще бъдат забравяни. Прелъстени и изоставени. Ще дават всичко от себе си – най-ценното. Невинните им, нежни дъщерички.

„Курва” е станало нещо като сленг – обръщението „копеле”, което отдавна не цели да определи семейния статус, в който си роден. Аз също отдавна не се обиждам, но всяко „курва” се е забило в паметта ми като невидимо трънче, което чакаш организма ти да изхвърли от нежната ти ръка. Чувала съм го по какви ли не поводи и повечето ги помня. Стоят си класирани някъде в чекмеджето „Злопаметни” и си кротуват. Когато пречиш на някой селянин с по-евтина кола от твоята на светофара, когато обираш плодовете от някоя „неуспешна връзка” или когато слушаш слуховете от устите на разни „доброжелатели” – все това чуваш – десетки пъти. Лудите по улиците и по парковете ги изключваме, тях дори не ги и броя.

Чудя се кога си повече курва – когато изглеждаш добре и си облечена в нещо с дължина над колене или когато си облечена „прилично”, но си си позволила да не осъществиш нечии сексуални блянове? С една, две или три магистърски дипломи, с пари или без, с дълга или къса пола, отгледала 3 деца или бездетна – все си си курва. Ако си разбрала, че Човекът е само един и с години сърцето ти кърви по една загубена любов или ако все още Го търсиш – пак си курва. Ако караш неприлично скъп джип, задължително си курва – мутреса. Ако си взела заем, за да си купиш Клио – пак си курва, но евтина. Ако си в бар с приятелки и се забавлявате – курви – златотърсачки. Ако имаш приятели от „противоположния пол” и прекарваш с тях свободното си време – пак си курва – не знам каква. Ако отглеждаш сама децата си и си позволиш да срещнеш някого на старини – дърта курва. Ако ходиш на фризьор, маникюр и козметик един път седмично – курва - безделник. Ако се изрусиш – курва – перхидролка.

Видовете курви са стотици. И така докато не станеш майка на сина си, който гордо ще защитава честа ти в някой училищен бой и с разкървавен нос ще се хвърля напред: „ Ти на майка ли ще ме псуваш, бе?!?!” Детето ти, което си износила в утробата си, което си люляла в ръцете си и над чиято русолява главичка си се кокорила десетки нощи, ще избухва като парен локомотив всеки път, щом някой си позволи да очерни иконата Мама.

А тези, които нямат синове? Тях кой ще ги защити? От селяните по кръстовищата, от работниците на съседния строеж, от свиркащите като тираджии простаци по улиците, от злобните слухове и от комплексираните мъже…Кой ще защити малките момиченца, които се крият във всяка една пораснала жена? Кльощавите, вързани на две опашки, ангелчета, които все още скачат на ластик в мислите си и се женят насън за Единствения, облечени в принцески рокли. Малките момиченца, които отдавна нямат татковци със силни ръце и исполинска осанка, които да нахлуят на детската площадка и да раздадат правосъдие. Тях кой ще ги пази?!

Благовещение

2009-03-25T22:33:00.000+02:00

Днес към обяд с едно телефонно обаждане светът стана по-красив. Светна слънцето и пролетта ми се показа в цялата си прелест, отгръщайки тежките завеси вкъщи. Започна с мелодията на телефона ми - „ You are the sun, you are the only one…” и завърши със сълзи. От радост. Сълзи, които не идват от слъзните ти канали, а потичат директно от сърцето ти. Радостното ти, ликуващо сърце. Започна с „Как си…” и след малко аз крещях, смеех се и плачех едновременно.

Всичко на този свят има цена, има й край. Всички, абсолютно всички усилия и борби водят до просветление. Успешни или не, разбрани или не , оценени или не. Борбите ни са може би дребни и незначителни на фона на вселенския замисъл, но винаги водят до светлина. Борбите ни не винаги се увенчават с победи, но винаги имат смисъл. Смисъл, който, убедена съм, акомпанира на душите ни завинаги. И тук и нататък. Искрено вярвам в това. Борбите ни са пътища. Дълги, оф-роуд състезания или 5-лентови магистрали. Борбите ни с природата, със сърцата ни, борбите със съдбата. Борбите ни са без правила, свободен стил. Безкрайно търкаляне по мръсния тепих. С нос, забит надолу във вмирисаната кожа. С горчива пудра в устата и очите. С изкривено от болка лице, с извити ръце. Това е вярата ни. Погледът нагоре, по-силният противник, този, чийто ръце се опитват да те тръшнат по гръб от 5 минути и все не успяват.

Жилави сме. Жените сме като върбови клони. Ошмулени от ръцете на непослушни деца. Тънки вибриращи пръчки по гърбовете на дървени кончета. Дий-дий! Толкова сме силни жените. Като корабни въжета, като исполини в морските води. Като великаните, които държат земята в ръцете си, стъпили някъде в космичния безкрай. Толкова сме големи. Като живота сме големи и горчиви. Като ампула аналгин по небцето и като пелин. Омайваме и убиваме. Със сладост и невъзможност. Толкова сме непреодолими. Като великата китайска стена и далечния, непроходим Сибир. Толкова сме истински и непознати. Феномени сме. Ние.

Всичко е наред

2009-02-13T12:14:00.001+02:00

Лате със зелен чай. Преди това беше с яйчен крем. Почти не усещам разлика. Все си е лате с мек вкус и почти незабележим странен аромат. Обичам лате. Още от момента, в който в Дрезден преди ужасно много години ми поднесоха една чаша за супа и можах да изпуша 3 цигари с него. Сега латето го пия в хартиена чаша и на крак. Без ръкавици. Докато крача разсеяно по алеите в парка. Докато гледам как дългата ми ,черна жилетка се мотае в коленете ми при всяка крачка. Докато оправям набързо свития от един шал тюрбан, с който крия неоправената си коса. Очилата ми, замръзналите ми пръсти и слънчице. Толкова обичам, когато зимата се пропуква. Като малка цепнатина в бент, от която струи светлина. И знаеш, че връщане назад няма. Че е февруари и вече нищо не може да те изплаши. Нито острият като бръснач вятър, нито ледът по балкона. Вече мразиш ботушите си и ги зарязваш да висят нежелани в гардероба. Обличаш се все по-леко. Нищо, че е студено.Знаеш, че на зимата й е спукана работата.

- Проститутки!!! По цял ден ходят по улиците!!! Проститутки!!!

Сепвам се от пронизителния женски глас до мен. Жена на средна възраст с телосложение, което не можеш да видиш от дебелата черно-сива канадка. Има малко лице, дебела шапка с косъм и червен, рекламен шал. Седнала е на една от пейките и ме гледа сърдито. „Проститутки!!! Проститутки!!!”, изкрещява отново. Поглеждам я с любопитство в очите, очаквайки, че ще сведе поглед, но не - „Проститутки!! Проститутки!!”, процепи въздуха отново. Подминавам я със спокойна крачка и инстинктивно стискам кожената дръжка на количката. Неволно се поглеждам – черна жилетка до коленете, прибрана коса, черни трейнери…Нищо, което да говори за принадлежност към най-старата професия. Отдалечавам се и я чувам отново. „Проститутки!!!Проститукиииии!!! Крещи на разни други жени, които минават покрай нея, на майки с деца, на тийнейджъри... Седи си необезпокоявана на пейката и със сериозно изражение си казва мнението за света и женското съсловие. На висок глас.

Седнах на една пейка надолу по алеята и я наблюдавах. Как е седнала на припек и предизвиква дискретен смут сред женското парково съсловие. Избираше си моменти, в които няма мъже наоколо и крещеше на минаващите покрай нея жени. Някои се стряскаха и забързваха ход. Други се правеха, че не съществува, че е въздух. Трети забиваха поглед в краката си притеснено, сякаш наистина са ги хванали по жартиери и на токове на някой софийски ъгъл. Децата я подминаваха с весел смях. Някои я поглеждаха с погнуса, сякаш им разваля картинката..Но всички, абсолютно всички смутено се оглеждаха – така както направих аз. Поседях на пейката докато не ми измръзнаха краката и реших, че в този ветрилник човешките реакции не са ми чак толкова интересни. Станах и с бавна крачка се насочих към нея. Минах много бавно, за да чуя дрезгавия й глас отново, но не. Този път не каза нищо. Изчака ме да подмина и нарече проститутки двете забързани жени зад мен. Изглежда беше решила, че веднъж на ден ми е достатъчно. Да си знам… Усмихнах се на себе си и продължих нататък.

Лудите излязоха от леговищата си. Събудиха се от зимния си сън в старите си, изоставени апартаменти. Без ток и прозорци. Излязоха да се събличат на обществени места, да ровят в кофите, да крещят и да раздават правосъдие. Лудите плъзнаха по парковете. Значи всичко е наред. Права бях – идва пролетта.

Шампиони по трагедии с хубави обувки

2009-01-26T16:31:00.002+02:00

- На първата маса до диджея! Чакам те!, звучи Петър в телефона ми докато карам по Дондуков. Паркирам пред едно казино и бавно, като по лед на нечовешки високите си обувки се отправям към Грамофон.

Не бях влизала в тази класика на софийския нощен живот най-вероятно от студентските ми години. Има промени, нови стени, ново разпределение, но публиката си е все същата. Ето ги и моите хора. Седнали са тримата мускетари на малка, кръгла масичка и пият. Какво друго да правят?! Прегръщаме се дълго, В. ме кара да вдигна крака си, за да види новите ми обувки. В. и неговия симпатичен фетиш. Гледа жените в обувките и по това ги преценява. Всеки чифт си го представя на раменете си.

- Помниш ли Х? Беше дошла с едни страшни обувки и като я заведох в офиса й казах да не ги събува. Чукам я, а с периферното зрение все обувките й гледам!

- Нали знаеш, че аз пък първо ръцете гледам…., отговарям аз усмихнато – твоят фетиш е по-симпатичен!

Смеем се и си казваме „Наздраве!”, докато той се опитва да се отдалечи възможно най-далече от някаква досадна жена от съседната маса, която според него мирише, пък и е безперспективна. В съседство има 3 девойки, на които им се играе и 2 от които са с еднакви ботуши. По законите на „най-близката маса с очевидни ергени” бяха решили да нападнат точно моите приятели. Наблюдавам как едната упорито дърпа Петър и го прегръща да танцуват.

- Кога ще танцуваме?, се извива тя като змия

- Чакай да изпия една бутилка водка!, отговаря нагло той

Нещата стават още по-весели. „Миришещата” усеща, че нещата с В няма да й се получат и залага на Д. Започват едни директни целувки в устата, едно „фърляне”…, а Д. през цялото време си търси чашата, не си я познава и пие наред от нашите. Отскубва се за секунда от плътния танц и изкрещява в ухото ми:

- Абе, тая да не вземе да ме изяде, бах мама му!

Докато се смея, обръща някаква чаша на екс и пак се навежда във врата ми:

- Еми, ще рискувам! Ебал съм му майката!

Задавям се от смях и ръчкам В. Казваме си „Наздраве!” с погледи и продължаваме да наблюдаваме сеира.

- Тия са въздух под налягане! Сега, ако й кажа на тая „Айде!”, ще подскочи като ощипана! Нищо не става от тия, мани ги, загуба на време!

- Целувачки!, съгласявам се, развеселена и отпивам от чашата си.

- Тия търсят любовта!

Нататък ставаме цинични. Успявам да срещна очите на Петър зад гърба на неговата девойка и се усмихвам красноречиво. Отдавна се разбираме само с поглед. Питали го коя съм – притеснили се нещо. „Близка приятелка, от много години!”, отговорил Петър.

Отправям се внимателно до тоалетната. Язък за ремонта. Същата гнус. Стъпвам внимателно върху мокрите салфетки по пода и чакам. След секунди с гръм и трясък пред тоалетните нахлуват две девойки. Едната тежи два пъти колкото мен и ми е до раменете, но е облякла бежов, дантелен потник, който няма никакъв шанс да скрие грубия, черен сутиен, държащ огромните й цици. Впити джинси и неподдържани, очукани ботуши до коленете. Дълга, безформена, къдрава коса, която никога не е виждала сешоар и балсам. Пуска чешмата до дупка, навежда се над малката мивка и започва да се плиска под мишниците като гъска. Изправя се и нейната дружка прави същото. Залепила съм се за стената, защото хвърчи вода. Стича се в деколтето й и по потните й месести ръце. Говорят си за латино-танци. Всеки момент ще повърна. Вратата на едната тоалетна се отваря и аз бързам да вляза, където естествено няма тоалетна хартия. Отказвам се да пишкам, оправям плисираната си рокля и излизам. Мия гнусливо ръцете си и влизам отново в тълпата. Внимавам да не ме изгори някой, докато докосвам внимателно раменете на хората, с които искам да се размина. Чувствам се като в стъкленица. Нашата маса все още е под обсада - сега Петър, разсеяно танцува с вплетени ръце с настоятелната си обожателка.

- Тук има страшни животни!, повдигам се на пръсти до ухото му

- Страаашни! Ама има урожай!, смее се иронично той и зарязва „плячката”

- Аз ще ви напускам!, допивам чашата си

- Тъпо ли ти е? Ти пък да не би заради тия селянки…Мани ги!

- Неее! - смея се, аз – Малката ще ме събуди след 4 часа. Трябва да поспя! Вие умната тук!

Целуваме се, обличам се бавно и излизам заедно с облак цигарен дим, който дълго се разнася от косата ми по Дондуков. Според колата ми навън е 0 градуса и е 2:30. Тин,тин,тин – колана! Щраквам го разсеяно на светофара и блея напред. Не ми се прибира. Натискам газта и изкачвам Раковска. Половин час безцелно шофиране по софийските булеварди. Минавам покрай тъмните прозорци на разни приятели и се опитвам да си ги представя в леглата им. В главата ми изникват стотици спомени, свързани с тези улички и ми става тъжно. Набирам разни хора - всичките спят.

Кога станахме толкова цинични? Кога започнахме да се подиграваме на пийналите девойки по заведенията? Кога спряхме да вярваме в откровения флирт, в детските закачки, във веселото прекарване на 4 големи водки и малко целувки? Кога започнахме да гледаме обувките преди очите, ръцете преди излъчването? Кога се превърнахме в крале на иронията? Кога станахме владетели на отегчението? Дали не сме заслужили цялата тази самота? С живота, взет под наем, с вещите ни – все по-скъпи и все по-малко ценни, с любовите ни – все по трайни и все по-прежалими.

С приятелите си – стари и ужасно любими. Моите приятели – тези, с които израснах, тези, с които сме еднакво ранени и осакатени. Същите, като мен - шампиони по трагедии с хубави обувки.

В изгрева

2009-01-09T14:00:00.001+02:00

Гледам натрупания сняг на терасата, гората отсреща, кристалния въздух зад прозорците…Било -15. Улиците наоколо тънат в сибирска тишина. Искам ми се да се облека светкавично – пуловер, дебели чорапи, ботуши, шал, шапка, ръкавици, и да излетя от вкъщи. Да пипна снега, да направя топка и да я забия в гърдите на някой. Да чуя смеха си, който се изтръгва от задъханите ми гърди. Да падам и да ставам в преспите. Да ми измръзнат ръцете, носа, бузите. Онази парещо приятна болка, щипането, което всички мазохистично харесваме. Да заключиш и просто да излезеш, да походиш в снега. Да потичаш в дълбокото и да паднеш театрално. Да направиш ангелче някъде в мекото и да гледаш да е на чисто. Да не е минавал никой. Да ти потече носа. Да усетиш снега във врата си, да намокри лицето ти, шапката ти.

Какво говоря?! Аз дори вече нямам такава шапка – за сняг. Имам мека, черна шапка с тока и малка периферия и един светъл, идиотски, кадифен каскет…И ръкавици, ръкавици дори нямам за бой с топки. Белите мохерни или може би онези черните кожени до лактите? С кои точно да правя топки в снега? С кои ботуши да нагазя в преспите? С онези с 20-сантиметровия ток ли? Или може би с ботите с лъскавите кръгли муцунки, с които трудно ходя дори вкъщи и които струват колкото 8-9 пенсии на баба ми? Дори истински пуловер нямам. Дебел, плетен. Не помня откога не съм имала такава дреха. Карам ски с тънък полар, специално бельо, екип от не знам си каква нова, лека материя, която издържа на не знам си какъв стълб вода и на не знам си какъв вятър…Черно, сдържано бяло и тук таме по някоя червена лента. Специална лента, крем и балсам за устни, очила за слънце, маска за мъгла в джоба…Гледам карти с по 400 километра писти, хотели с външен затоплен басейн на хълма на някой тиролски курорт…Къде отидоха Витоша и дебелият ми суичер с рязаните ластици? Онзи с мишките - скиори – дрехата, на която съм се радвала като дете. Вълнението в симеоновския лифт, ставането в 6 и качването със ските в току що пробудилата се деветка. Пръв на пистите, обяда на Алеко, срещите, поничките на Хладилника…Къде отиде всичко?

Как да изляза? С всичките уговорки и ангажименти, с цялата глупост, която си причинявам…Със страха за хремата на малката, с паркираната ми в онзи далечен, подземен паркинг кола…Кога всичко стана толкова сложно? Кога извървях този дълъг път към себе си и далече от себе си? Коя съм всъщност? Тази, която се хвърляше заднешком в преспите или тази, която си пази маникюра, докато отваря колата си? Кога станах по-уверена и по-склонна да забравям? Кога станах безразлична към старите си тръпки? Кога превърнах езика си в остър като бръснач сатър?

Неусетно. С всяка малка простичка стъпка извървях пътя към сложните неща. Сега с лекота играя игри, които преди са ми се стрували страшни. Безпроблемно си играя на възрастен човек. Купих си еднопосочен билет към голямото живеене. Пътуване, приятели, вечери, ангажименти, момичетата, той, семействата ни, детето, работата ми, къщите, апартамента, дизайна, фризьора, маникюра, педикюра…Някъде там изчезна онова момиче, което плачеше на Чарли Чаплин така, както сега плаче безутешно пред компютъра. От жал. Онова момиче, което сега бърше очите си с ръце и оставя мокри следи по буквите на клавиатурата. Онова момиче, което мечтаеше за къща с две кучета и за бюро, на което да пише, а не за обувки за 1000 лева.

В какво се превърнахме? В 30-годишни наранени деца. В сексуално презрели тийнейджъри. В хора в пика на зрелостта. В залеза на надеждите за голямата любов. В изгрева на голямата тъга по живота.

Вълкът - цял, агнето - сито, душата - в рая!

2009-01-06T15:49:00.002+02:00

Отдавна мислех да го направя - да спра блога. Месеци наред понечвах да го затворя, а после се отказвах. Дали от суета, дали от жал…не знам. „Срещнах” много хора благодарение на тази импровизирана моя територия. Всичките интересни и важни за мен. Ангажименти, интересни разговори и дори удоволствието да отворя мейла си и да видя дали имам коментари – всичко това ми донесе тази моя авантюра. Повлякох други хора, вдъхнових някои, за да започнат да търсят думите в себе си, трети вбесявах всеки път щом напиша нещо. Имаше и един човек, който, сигурна съм, е отварял всеки път тези писма, знаейки че са до него и се е усмихвал тайно. Писах хроники на сърцето си, на детството, на гнева си, на пиянствата и болните си фантазии. Писах, без да го смятам за важно, без да влагам време, усилия и редакции. Думите винаги са се раждали под пръстите ми без да са измислени и подредени предварително. Така е откакто мога да пиша, откакто се помня. От кога ли? С днешния ден ще станат сто години. От толкова отдавна имам отношения с белия лист. Не е брак, а по скоро флирт. Без ангажименти и без обещания. Случвало ми се е и да не пиша с години. Празно време, в което съм била „щастлива”. Да, за да пиша ми трябва мъничко болка. Малко черно в палитрата. Такава съм си. Всяка нощ пред компютъра. Стотиците скрити файлове в папките ми. Думи, които никой и никога няма да прочете. Чекмеджетата на моята глава. Всеки ден ми казват: ”Напиши нещо голямо, моля те!” Предлагат ми дори сюжети… Може би трябва някой ден. Който и да е. Непрекъснато в мислите ми се раждат първите изречения на нещо. Но дали някога…?

Така съм устроена – повече пишеща, отколкото говореща. Това е моят начин да дишам, да живея, да си обяснявам нещата. Проблемите ми да застават пред очите ми чисти, къпани и по хавлия. Голата истина за мен – това е моето писане. Понякога се връщам с часове назад, за да си припомня хрониките на душата ми. Чета, чета, чета…и ми става топло, когато влизам в себе си. Понякога ми се струва глупаво, друг път проницателно, но всеки път срещата е с мен и с никой друг. С чистата, неподправена,съвсем откровена Анна. Винаги съм вярвала, че истинското изкуство се отличава с едно единствено нещо - че не е изкуство! Че не се приема на сериозно! Не вярва във възможностите си, не крещи, не се показва и не води битки. Никога не открива изложби, никога не говори за консистенцията на субстанцията и никога няма нужда от представяне. То съществува от само себе си. Само със себе си. Живее в балон с вода. Като ембрион, който никога няма да се роди, който храни майка си със съществуването си. Изкуството не изисква и не дава, то е завършен егоист – яде от приемателя си и го поддържа в крепко здраве за собствената си изгода. Дарбата е рядък вирус – латентен. Малко са „щастливците”. Изкуството е нещото, което не можеш да имаш, ако го нямаш. То е най-голямата трагедия за бездарните – тези, които го виждат у другите, но не и у себе си. Най-голямата драма на „виждащите” е да осъзнаят, че не са надарени с нищо. Че нямат никаква дарба. Тогава се превръщат в критици, в граматици, във всякакви „–ици”. Превръщат се в такива, които яхват гребена на вълната, гребена на петела или гребена на някой член. Превръщат се в пиещи, но не алкохол. В крадци, но не на праскови. Съжалявам, но не мога да ви помогна. Моята лична драма си ми е достатъчна. Мога само да ви кажа: „Моите съболезнования!”

Какво исках да напиша, а къде отидох! Блогът ми замълча, за да не попадат на него случайни хора. Тези, които от любопитство чукват на „линка отдолу”. Тези, които не искам да четат тази хроника. Надявам се за този един месец голяма част от „читателите” ми да са изгубили връзка с този адрес, да са го забравили, да са го махнали от ридъра си. Искрено се надявам да са останали само тези, които знаят какво четат. През този месец, в който затворих страницата, десетки хора ми се обадиха и ми писаха за достъп. Стана ми хубаво и същевременно се поуплаших – Колко много хора са влизали ежедневно в главата ми, а аз дори не съм си давала сметка за това. Едно момиче наскоро ме попита нямам ли чувството, че ме ограбват. Нямам, защото смятам, че всяко създадено нещо е направено с презумпцията да бъде ограбено. Това е идеята. Мислех да сменя адреса, но ми се стори страшно сложно да прехвърлям всичко…В крайна сметка реших да осъществя нещо, което обсъждахме отдавна с Бибата – махам коментарите. Тогава тя ми каза, че това й вгорчава усещането. Липсата на коментари ще създаде у мен усещането, че не пиша за много хора и ще върне комфорта ми, когато публикувам. Усещането, че пиша интимни писма до няколко души. Така ще улесня и тези, които не харесват нещата ми, защото няма да им се налага да хвърлят лиги и пот в дълги и безсмислени коментари. Ще премахна от полезрението си агресивните комплексари и тихите воайори. Ще зарадвам тези, които наистина ме харесват, защото няма да четат купищата безсмислици, написани от разни анонимни хора под всяка статия. А за тези, които адски много искат да ми кажат нещо – мейлът ми винаги е на ваше разположение!

И вълкът цял и агнето сито и душата в рая. Или поне аз така си мисля.

Искам на Маруся!

2008-12-23T19:54:00.004+02:00

Качвам се настръхнала в колата си, паля и гръмва радио. Jingle bells. Първи декември. Усмихвам се доволно и слагам ръката си на парното. Скоро ще загрее. Две преки по-надолу усещам леката топлина през мохера на ръкавиците си, а песента още не е свършила. Докато чакам някой да ме пусне на светофара на синьото, си спомням как преди две години точно по това време се возихме на една коледна въртележка в Майнц. Пийнали греяно вино и със зачервени от студа бузи. Видях въртележката отдалече и като 5-годишна се втурнах напред през тълпата. Мими не можа да спре. Напълних ръцете си с монети, които извадих от джобовете си и купих два билета. Качихме се с крясъци и смях на две кончета. Светещи, пеещи и с безброй звънчета по юздите. Чу се звънец и въртележката оживя. Гръмна коледна мелодия, а около нас се завъртяха шарените сергии на коледния пазар. „Ще те убия!”, крещеше Мария от съседното златно конче, което ту се изкачваше, ту пропадаше, разминавайки се с моето. Светът се превърна в ярка картина. Масло. Жълто, червено и зелено. Започна да се размазва и да прави светлосенки от коледните лампички. Детето в душата ми ликуваше. Крещеше от радост и вълнение. Разтягаше устните ми в неволна, широка усмивка. Премръзналите ми пръсти здраво стискаха дръжките, забити в пластмасовата грива под мен. Светът изчезна, превърна се в детска приказка. В шарен калейдоскоп. В латерна. На немски. С вкус на греяно вино и под съпровода на Бременските музиканти. Не спирах да се смея. Зави ми се свят от вълнение. Порасналата, ледена Анна, тази с дългата, тогава руса коса, с леката очна линия и мекото червило сега размахваше токове от гърба на пластмасово бяло конче. Въртележката започна да забавя ход. Сърцето ми биеше сякаш се бях качила на луната с виенско колело. В мен 5-годишната Анна, ми казваше „Благодаря!”. Усмихваше ми се със щърбата си уста и ровеше в джобовете ми за още дребни. Слязохме внимателно от платформата на въртележката. Нови – новенички и ухилени. Група деца профучаха покрай нас и се настаниха на нашите кончета, а ние се отправихме задъхани към поредната чаша с греяно вино. Две деца, току що слезли от въртележката. Две 30-годишни момичета преди Коледа, на крачка от детството и на косъм от старостта.

Студено ми е

2008-12-23T19:03:00.000+02:00

Здравей, любов моя! Студено ми е. Вече не помня кога тръгна и имам чувството, че те чакам цяла вечност. Един живот. Моя кратък и объркан живот. Чудя се колко най-дълго може да продължи една любов. Дали въобще в любовта има време? Или във времето има любов? Мъдрите хора казват, че не бива да чакаме, защото животът си отива бързо. Мъдрите хора също така казват, че няма незаменими хора и че времето лекува всичко. Да – лекува настинка, вярно е. И въобще - майната им на мъдрите хора! Понякога да си мъдър не е особено мъдро. Знаеш, че те чакам! И постъпвам ужасно немъдро. И се надявам. И вярвам. И всеки път очите ми се превръщат във влажни, тучни поляни. По Коледа. Чакам те. Като най-великия немъдрец на планетата. Скоро ще издам книга. Сто тома записки по немъдрите ми мисли и убеждения. Та така, любов моя…Студено ми е.

Айде, мацко! Животът е достатъчен!

2008-12-04T23:56:00.006+02:00

Казват, че животът е прекалено кратък. Използват това често експлоатирано клише непрекъснато. Пишат го по картички, казват го за край на някой съкрушителен разговор, убедително си го повтарят пред огледалото, докато се опитват да оправят размазания си от сълзите грим. „Животът е кратък” звучи добре и е някак стандартно нестандартно. Приемливо. Булевардна психология, реклама от опаковка на фъстъци. Изпразнено от смисъл. От тежкия си смисъл. От мисълта, че сме еднакво смъртни с молеца, който понякога срещаме в гардероба с палтата. Малката мушичка, която безстрашно размазваме с ръка и от ефирните й телеса не остава и следа. Крилцата й се превръщат в малък кафяв прашец - духваш и край. Страх ме е от това клише. Умирам от ужас. За какво е кратък животът?! За да оплакваме неосъществената си голяма любов?! За да престанем да преследваме мечтите си?! За да не се поддаваме на изкушения?! За да не пием?! За да не ядем?! Да не се друсаме?! За да не изпитваме жал, вина, болка и съчувствие!? За какво е кратък животът, по дяволите!? За да не го пилеем в чакане под дъжда?! За да не плачем сами понякога, заровили главата си в меките възглавници на дивана?! За какво точно е прекалено кратък животът!? И за какво е достатъчен?!

Понякога животът се случва само в 4 минути – Като случайна среща на улицата, от която бузите ти пламват в огнено червено. 240 секунди, по време на които тялото включва на автопилот и от теб остават само „усмивката на Анна” и „ръцете на Анна”. "Стомахът на Анна”, който всеки момент е готов да се освободи от вкусния си обяд. Автопилот, който не харесваш, който е създаден да те предпази от повреди и от тежки мозъчни увреждания. И всичко това само за 4 минути. Светът се завърта 10 пъти за тези четири минути, вятърът сменя посоката си, "Патриарха" отново става двупосочен и "6-ти септември" се превръща в "Цариградско". Термометрите скачат от 5 на 50 градуса, всички кухненски прозорци светват и късният час се превръща в светъл, летен ден. В сцена, на която си се озовал случайно. Някой те е избутал в средата й и 3 прожектора са се вторачили в теб с намерението да те изпекат като скакалец под лупа. Никой не диша. Особено ти. Прекалено заета си, за да се излагаш. С прическата си, с кожения салон и подгряващите се седалки, на метър от земята. С черните, дълги ръкавици на волана, с нечовешки високите си токове. Усмихваш се и се пържиш под звуците на собствените си глупости. Устата ти отдавна е взела властта и говори каквото си иска. Едвам удържаш десния си крак, за да не натисне газта и да не провериш дали наистина ги развива тия километри за първите 10 секунди. Едвам се спираш да не избучиш напред като в анимационен филм. "Айде, мацко! 220 по Цариградско!" Като селски гъзар по стъргалото на някой провинциален град. 1.2.3.4. И ГАЗ!

Ето за тези 4 минути животът е пределно достатъчен. Както и за 5-те дена след това, които прекарваш в анализ на четирите минути. Секунда по секунда, дума по дума. Не ми казвайте, че няма време да страдаме! Не ми казвайте, че няма за кога да съжаляваме! Не ми казвайте, че и утре е ден! Защото утре няма да е като днес! И днес не беше като вчера! Не ми повтаряйте това клише! Животът е достатъчен! Животът е няколко пъти по няколко минути. Другото е времето преди и след тях. Животът е достатъчен. Съвсем!

Ти, който разбираш смисъла на този текст, не се възгордявай, не вдигай носа си и не пий тази нощ. Не се обръщай, не рови в паметта си. Няма смисъл. Абонатът е изключил телефона си или е извън обхват. Извън твоя обхват! Извън обхвата на прекалено краткия ти живот!

Четири часа

2008-11-27T14:09:00.002+02:00

Топло и уютно предиобед. Седнала съм на мекия диван и се опитвам да пиша. Винаги, когато е за пари ми трябват дни, за да седна и още толкова, за да го довърша. Вкъщи мирише на току що сготвено, на парата от ютията и на промъкнала се за малко зима. Климатикът бучи приглушено зад мен. От време на време вдигам поглед и гледам гърба й в кухнята. Глади и си тактува. Пуснала съм Кармен. Тя си тананика. Аз също. И това ме отдалечава от работата ми още повече. Зад нея купища чаршафи, една негова риза и мои фланелки. Рязко спира, вдига ютията, обръща се и затваря очи:

- Представям си оркестъра. А ти седиш на някоя седалка и слушаш, слушаш…така се уморих от тая простотия наоколо, Ани, така се уморих!

Усмихвам се и в този миг решавам какво ще й подаря за Коледа – абонамент за един концертен цикъл в зала България.

- Знаеш ли, днес, като идвах на тук ми стана мъчно направо!, прекъсва мислите ми отново. - Хванали и изкоренили дърветата, за да направят паркинг. Там се разхождаха някога кадетите. А срещу тях майки, горди, горди, за да похарчат дъщерите си. Ееех, колко хубаво сме си живели!

Аз се усмихвам и отговарям разсеяно: „Да, Лили, всичко отиде по дяволите в тоя град!”

Тя се обръща и продължава да глади.

- Направила съм ти 2 филийки!, идва след малко и грее. – Затвори го малко тоя компютър. Това дете трябва да яде! Виж се!

„Ооо, благодаря!” и се нахвърлям над таблата с пържени филийки и сладко от боровинки. Как да й откажеш?! На развълнуваната й бяла коса, на високата, горда осанка…На дългите, аристократични пръсти, които сега ми подават салфетка. Не можеш.

След време вдигам глава от белия лист на word-а, изненадана от тишината. Дискът е свършил. Виждам я - седнала на високите столове пред прозорците и гледа над гората.

- Ето това е, това мога да гледам 100 години. Дървета, дървета, красота! Вярвай ми, бога ми, това е най-красивото нещо на тоя свят - природата. И вали, вали, пак ще побелее. Тая сутрин трамваят като влезе в гората и направо дъхът ми спря!

Пак се усмихвам:” Лили, искаш ли да си направим чай? Мурсалски.” Ставам да сложа каната, минавам зад гърба й, а тя се протяга и ме хваща за ръката:

- Тука, като гледам самолетите и си мисля - човек да се качи на тоя самолет и да се махне от тука! Да пътува, да види, да не се връща!

Поглеждам към мръсното синьо и проследявам за секунди една от малките сиви дири над нас. Тя седи до мен. Лицето й е набраздено от микроскопични бръчици. В блатисто зелените й очи се оглежда оголялата гора пред нас. Втренчила се е напред и в погледа й има толкова копнеж и енергия, че ме досрамява. Отдавна не гледам самолетите и не копнея да замина. Където и да е. Моят свят е тук и сега. Свикнала съм с гледката пред нас. С морето от зелени корони, с извънземните светлинки на кулата, с върха на камбанарията, сякаш плуващ сред клоните. Спряла съм да забелязвам тишината на улицата и снега по трамвайните релси в гората. Живея в унес. В малък вакуум. Аз, той, детето, писането ми, понякога момичетата. И светът ми свършва до тук. 10-20 преки разстояние. Събитията не пронизват ушите ми, а кънтят като в балон с вода. Като в утроба. Не достигат до мен. Сгушила съм се като какавида в себе си и светът не успява да прекрачи прага на дома ми. Не успява да влезе в колата ми. Стои до шофьорската ми врата и с поглед на кокер проси да измие предното ми стъкло. Не чувам какво говори, само махам енергично с белите си мохерни ръкавици. Като онези микросфери на НАСА, които имитират живота от само себе си. Самодостатъчното битие на малко пясък, едно водорасло и микроскопична рибка.

- Аууу! Какво съм направила!

Сепвам се и я виждам наведена над кухненския плот, а в ръцете й стои един формата за кекс.

- Забравих да сложа захар в сладкиша! Такова нещо не ми се беше случвало!

- Как ме уплаши!, започвам да се смея. - Дай да опитам! Ммммм, идеално!

Лицето и грейва в широка усмивка и ме хваща здраво със слабите си ръце.

- Ах ти! Ах тиии!

Четирите часа свършват. Време е да си ходи. Бавно се преоблича. Дава ми наставления кое кога да прибера в хладилника, гука на детето, щипе брадичката му и отива да се среши пред огледалото. Разбираме се какво да напазарува за другиден и внимателно затваря външната врата след себе си.

Оставам в тишината на апартамента. Дискът отново е свършил. Поглеждам през стъклата и я виждам как внимателно изкачва стълбите към трамвайната спирка. С малката си дамска чанта, елегантното си палто и развълнуваната бяла коса. Ще се качи на трамвая и ще гледа бялата пудра по дърветата. Може би дори някъде в себе си ще се ядосва за кекса. Ще мисли за книгата, която й дадох да чете и бавно и внимателно ще се прибере по заледените тротоари. Ще ме остави на другия край на града уютно оплетена в меката ми черупка. С парче кекс без захар, с малката на ръце, загледана в гората, която не забелязвам. И така до вдругиден.

Бялата кръв на "другия свят"

2008-11-25T10:32:00.003+02:00

Чували ли сте за „бялата кръв”? Аз не бях. До вчера, когато Той ми се обади развеселен, току що слязъл от едно такси. Имал интересна среща, от третия вид. С таксиметров шофьор – тези, които помниш дълго и разказваш за тях на приятели. Та въпросният водач на жълто МПС подхванал разговора с „Как е момче, как е младежта, как са жените?” и след това последвал доста интересен монолог, за който моят приятел е съжалил, че не е могъл да го запише. Започнало се как човекът поддържал три жени едновременно и къде точно са ерогенните им зони, с детайлно описание естествено. Коя разновидност точно на 69 е най-добре за жената, за вкуса й и за абсолютно невъзможната опция „тя да не иска да го лапне, ще го пипа, ще го пипа и после какво ще прави”. Така монологът стигнал и до „бялата кръв”, което се оказало спермата – хайде, да не ви мъча. Та на човека жена му нещо я „болели костите” и след малко терапия – редовно поглъщане на бяла кръв, се оправила. После пък родила горката и започнала много да й пада косата „от калция и желязото”, та бялата кръв отново свършила работа. Оттогава жена му „приема профилактично и е здрава като бик”. Като бил млад, „добивал” бяла кръв по 6-7 пъти на ден и обикалял по болниците да я продава. По 5 лева му давали на „доза”. „Много лечебно, ти казвам, сума ти лекарства се правят така. Бялата кръв!” Напълнил е главата на поредния си клиент със съвети от добрата практика и си е поискал лев и петдесет бакшиш. „Айде де, какво се стискаш?!” Преживяването е било забавно. Въобще забавно е да се повозиш на такси. Къде другаде ще имаш шанса да попаднеш на такава откачалка и да научиш толкова ценни неща за световното универсално лекарство „бяла кръв”? Учудвам се как не е намекнал, че помага и за по-сериозни неща. Какво ще си играем само с косопад и мистериозни болки в костите! Редовното поглъщане на бяла кръв може би лекува язва, а може би скоро учените ще открият, че хората, които са поглъщали повече от нея няма да страдат от алцхаймер? А може би, може би! Може би бялата кръв лекува рак и спин! Това е пропуснал само. Еехх, мечти!

Добре, че са такситата, които ни се налага да ползваме от време на време. Аз лично съм попадала на жестоки екземпляри. „Бивши агенти на държавна сигурност”, които знаят точно как минава хероина през границите. „Адвокати”, които в свободното си време „въртят геврека”. Жени, със спрей и нож под седалката, които бият „благоверния си” през ден. Откровени пияници, чиито червени вратове са там, за да те убедят, че „има опрощение”. В редовното пиене. Разочаровани от живота екстремисти, които взимат всяко разстояние в София за максимум 10 минути и са там, за да се убедиш, че всеки ден на тая земя ти е подарен и може да ти е последният. Мазни коцкари, които те осведомяват подробно за сексуалния си живот и болните си фантазии. Други те питат колко струва прическата ти и знаят цената на парфюма ти. Отчаяни „интелектуалци”, от които разбираш защо самоубийството не винаги е най-лошия вариант. Бесни селяни, които са в София от няколко години, псуват „софиянци” и не знаят имената на улиците. Арогантни глупаци, които правят пътуването ти непоносимо с евтини цигари и тиха чалга.

Мисля, че мога да изброявам още доста. За съжаление тези, забавните, са малко. А нормалните и приятни таксиметрови шофьори също. Возила съм се при тихи, интелигентни и чистоплътни шофьори, които ти вдъхват увереност и те карат да забравиш, че пътуваш. Единици. За съжаление.

Най-лесният начин да се сблъскаш с този „друг свят” на тези „други” е да се качиш на такси. Свят, който не познаваш. Свят, който гони рента, бакшиши, слага помпи, настройва апарати. Свят, който се събира в 4 през нощта на бира по стоянките. Вози проститутки по домовете. Купува цветя и лекарства по поръчка. Носи пистолет в джоба на шофьорската врата и бухалка в багажника. В този свят Левски Г не е нарицателно за „на майната си”, а приятен курс и „до летището” не носи трепета от приближаващо пътуване. В този свят наричат спермата „бялата кръв” и я „даваш” на жена ти, за да не я болят костите.

Идеалното време

2008-11-17T13:10:00.001+02:00

Приятна студена вечер. Въздухът все още не щипе и мирише на град. На сирени, коли и смог. Гората срещу прозорците ни влезе в зимния си ритъм и се затвори в себе си. В обичайната си природна почивка. Обожавам това време на годината, когато е добре да се облечеш, но може и до последно да се правиш на разсеян и да носиш тънко яке или жилетка. Така и така почти нямаш ходене пеша. От вкъщи в колата, от колата в ресторанта или в магазина и пак обратно. Няма къде толкова да те брули вятъра. Можеш да си позволиш да сложиш любимите си обувки на ужасяващи токове и да носиш якето си с къс ръкав. Меката кожа на дългите ми ръкавици също мирише на зима. Толкова е хубаво. В лятото има нещо просташко. В празните, доволни погледи на хората. В безметежното щастие на скитниците и бездомниците. Циганията на сергиите и на капанчетата се скрива от погледа ти и хората остават по улиците само колкото да стигнат от точка А до точка Б. Облечени в палтата си, в якета…Няма голи паласки, злата по вратовете, шарени блузки и селски сандали по краката на мъжете. Всички изглеждат някак стегнати и нормални. Обичам малките празненства. Старото, добро, уютно Мотто. Нашите приятели. Малко празненство. Всички са облечени някак празнично, но и неделно. Движа се като по лед с новите си обувки. Този път прекалих с токовете, признавам си. Чувствам се, сякаш краката ми изведнъж са пораснали с 15-20 сантиметра и се старая да не ми личи. Зареждат си топлата усмивка на доктора ми, приятели, близки познати, познати лица и познати непознати. Колко е малък този град! На едно частно парти можеш да видиш една трета от хората в него. И винаги имаш усещането, че всички си ги виждал вече някъде. Усмихвам се съчувствено, когато слушам за финансовата криза, която е ударила бизнеса на една приятелка и сега пък тя го е ударила на фитнес и алкохол. Любопитствам за студентския живот в Англия, за университета в Брайтън и ръся безплатни мъдрости от рода на „сега ти е момента да се наживееш, мани го гаджето, още си малка”. После слушам за някакъв некадърен актьор и се вайкам за духовната потребност на хората да гледат сериозен театър. Петнайсет минути и отново оставам сама на един от щъркелите по средата. Седя си, качила съм новите си кокили на пръчката под мен и упорито търся телефона си в огромната си чанта – парашут, много съм заета. „ Едно Върджин ягодово дайкири, благодаря ви!” Вкусно! Пак се опитвам да намеря телефона си в чантата. Ето го! Сега съм спокойна. Хайде да си ходим, едвам удържам прозявката си. Мотто е украсено рожденнически, някак приглушено и изолирано. Изчакваме тортата и лека полека се сбогуваме с всички. Нощният въздух нахлува в ноздрите ми и облизва врата ми, докато крача несигурно, но гордо по разбития тротоар на Аксаков. Времето е прекрасно студено. Вечер. След парти. С ръкавици. На високи обувки. На път за колата. С Него към вкъщи. В неделя. В средата на ноември. Идеалното време за мен и душата ми.

Бяла перла от 98-ма

2008-11-13T11:45:00.000+02:00

Ето значи къде бил ключът! Трябва да застрашиш нечия движима собственост. Хората изглежда се впечатляват най-много от реалните последствия – тези, които можеш да пипнеш с ръката си и да ти бръкнат реално в джоба. Тези с буквата на закона, КАТ, МАТ, Паркинги и гаражи , глоби, фишове и талони…май не стряскат никого. Важното е да не ти стане резкичка на безценната количка. Че, аууу, как ще карам така, с тия резки! Ще ми дере тая бялата перла от 98-ма! Как не я е срам! Щото как ще си я паркирам пред блока такава, надрана!?! Последния път така се разстроих като ми се скъса сенника за таблото и цели 3 дена трябваше да гледам как ми се нагрява и избелява от лошото слънце. Вие знаете ли колко е вредно слънцето, бе?!? Гадове! Как ще я покажа после на село тая кола на тати, баба и дядо? С тия резки ли, бе, гадове?!? Ще ми дерат те! Еми да не сте раждали, бе! Кой ви е виновен?!? Аз само да ви пипна! Ще й смажа зъбките на някоя такава кокошка! С’ъ’с’е детето ще и еба пичката майчина! Я да си прочетат закона! За повреждане на чуждо имущество до 5 години затвор! Ще лежиш и ще гниеш, гад такава! Ще ми прави резки тя! На колата дето едвам кредит ми дадоха, дето тати продаде една крава и дето 1 месец я чаках от Италия! Бяла перла от 98-ма! Моята любов!

Тук е ключът! В реалните последствия, с реални пари, които виждаш как някой ти ги измъква от джоба. Нашата държава не го прави. Лепи ти фишове, глобява те, ама кога ще платиш, как…никой не знае. А тенекеджиите няма да ти сложат сметката към данъците, които така и не плащаш! Боята също не я дават без пари там, откъдето си! И, о, безценната ти перла ще ти струва доста за една врата. И тенекеджиите доволни, и аз доволна и щастието - пълно. И няма как да ме видиш докато дера колата ти. Защото съм внимателна и хитра. И няма как да се видим очи в очи, за да ми кажеш „колко си разочарован”, защото аз такива познати нямам, дето посягат на жени заради колите си. Защото аз само ще се посмея покрай тази история, а ти ще трупаш еснафска злоба. Без капка талант. Това е разликата между мен и теб, приятелю. Разликата е че моята кола не струва колкото живота на едно дете. Колкото счупената ръка на някоя старица. Разликата е че мога да я карам и с резки и без резки, без това да ме докарва до амок. Разликата е че на мен не ми излиза пяна на устата за куп тенекии със серво волан и ел.прозорци. Разликата е че аз използвам синята зона всеки ден и за мен това не е лукс, който си позволявам веднъж в месеца, като „слезна в София”. Между теб и мен има хиляди разлики, собственико на бяла перла от 98-ма!

И точно затова ще си купя пирон! Преди да напиша за намерението си имах колебания, беше ми жал, неудобно…Сега, обаче, когато се запознахме…вече съм убедена. Разликата е че ще си купя и лепенки, за да не би да се объркаш и да не разбереш, че съм аз. И недей да си късаш потника повече за „социалния мир и баланс”, защото такъв няма! И никога не е имало! Защото аз не желая да съм в баланс с теб! Не желая да пълня ежедневието си с твоите еснафски борби и с лигите, които хвърляш, докато защитаваш колата си.

Всичко хубаво ти желая, собственико на бяла перла от 98-ма! И си пази колата!

Да знаеш, че съм аз!

2008-11-07T16:20:00.003+02:00

Когато преди 2 години намерих колата си с изкъртено нарочно огледало, се разстроих ужасно. Първоначално не разбрах причината, но после се огледах и видях, че съм паркирала на тесния тротоар така, че да не може да мине никой. Нито човек, нито животно. Новото ми огледало ми струваше доста време – поръчка в Пежо, чакане, включително и Неговото време - ходене до майната си да го вземе и тн…Тогава не разбирах що за просташко и варварско отношение е това. Тогава. Сега, обаче…

Сега, когато съм на улицата с количката и когато за стотен път, излизайки от вкъщи, ми се наложи да изскоча с детето на платното на Свети Наум….Питайте ме! В началото само се ядосвах, псувах бясна и ритах гумите на нахалника. Не смеех да направя нищо, докато един ден, не чух свистящи спирачки зад гърба си на улицата и в главата ми не зави една сирена за опасност, която всяка майка е чувала. Върнах спокойно детето на тротоара, сложих спирачка на количката, извадих ключовете си, избрах най-острия и с всичката сила, която имах направих дълга и дълбока черта в лявата врата на нещастника. Сърцето ми заби лудо, по бузите ми се разля червенина, огледах се като престъпник и продължих надолу по булеварда с победоносно изражение. От тогава до сега всеки ден се сблъсквам с коли, които са паркирали по тротоарите така, сякаш са си купили пътя. И вече нямам капка колебания. Когато не мога да мина с количката, без никакво притеснение вадя ключовете и оставям ужасяващи резки, обръщам огледала…въобще всякакви варварски изпълнения. Сега съм решила да си купя един сериозен пирон, защото с ключовете не винаги ми се получава добре. Смятам да се пробвам да го сложа отстрани на количката, така, че да не ми се налага на натискам много.

Предполагам, че сега се възмущавате много и вашата цивилизована същност отказва да приеме метода ми. Да, предполагам. Ако това ви се струва лошо и нередно, значи никога не ви се е налагало да се движите с детска количка или не дай си боже с бастун по софийските улици. Не ви се е налагало да изскочите на един от най-натоварените булеварди в София с детето си на платното и не сте чували зад гърба си спирачки и псувни. Не ви се е налагало да изчаквате някой „любезен млад мъж” от потока минувачи, който да ви помогне да пренесете количката над капака на някой тъпанар. За мое голямо удоволствие разбрах, че не съм единствената терористка с количка. Моя близка приятелка използва за дране един остър ръб на детското возило. И съм абсолютно сигурна, че не сме само двете.

Преди няколко дена пред нас един пернишки номер беше паркирал така, че собствениците на 4 гаража и отделно на още 3 коли, паркирали пред тях, да им се наложи да минават през една градинка и да скачат от два високи бордюра. Човекът беше паркирал колата си като в пустинята, запушвайки 7 коли, и я държа там цял ден. Груба грешка! Когато вечерта минах покрай него, чистачките му бяха счупени, имаше три заплашителни бележки на стъклото и 2 спукани гуми. След като и аз не успях да паркирам нормално заради него, му направих 2 резки на лявата врата, а по-късно Той му откърти огледалото и написа с черен маркер на капака „ Добре дошъл в София!” Сигурна съм, че нещастният собственик на Форд Незнам-си-какъв РКхххх вече сериозно ще внимава къде паркира и дали не пречи на някого. Сега се възмущавате, знам!

Но не сме само Пенчо, Генчо и Аз. Всеки ден стотици момичета рискуват живота на децата си като им се налага да се движат между колите, тъй като не могат да минат по тротоара. Стотици възрастни хора, твоите баба и дядо, а утре и твоите родители, залитат с крехкия си вестибуларен апарат покрай колата ти. Ходят като въжеиграчи по бордюрите и газят в калта на градинките. Сега ще кажеш, че няма места за паркиране. Така е. Няма. Няма и да има. Улиците в центъра на София до една трябва да станат платени. И скъпи. Много скъпи! Така, че да няма начин сульо и пульо да си паркира колата, залепена за входа на кооперацията или в някоя градинка. Трябва паяците да са двойно повече. Трябва, трябва, трябва! Каквото и да си говорим, все няма да е достатъчно. Остава ни само да пишем, говорим, да псуваме и да се оправяме сами.

Аз намирам удоволствие в това да забивам бъдещия си голям пирон във вратата ти. Когато застрашаваш детето ми, ще спукам гумите ти, ще надера капака ти или ще счупя стъклото ти. Когато застрашаваш живота на детето ми, имам абсолютното право да съм варварка, селянка, нецивилизована и всякаква. И не ми пука колко ще ти струва да си изчукаш, боядисаш или пастираш колата!

И когато следващия път видиш дълбока резка във вратата си, да знаеш, че съм аз!

Да бъдеш Иванка Иванова от Ивайловград

2008-11-04T21:04:00.001+02:00

Вторник следобед. Не е почивен ден, нито е национален празник. Хората нямат основателна причина да лентяйстват и да се мотаят. С изключение на мен и него. Обядваме в 2 следобед на слънце. На съседната маса има двойка мъж и жена. Тя е по потник – черен и достоен за частно парти в някоя тежка ВИП зала. Тъмен грим, коса като от корица на списание – издухана, направена…мога да се обзаложа, че не е от София. Няма градско момиче, което да се облече като за кабаре във вторник следобед. Той е с кецове и не му пука. Тя пуши настоятелно срещу него и пръска сексапил, надува изкуствения си бюст над масата и се държи като в реклама на изкусителен черен шоколад. Залепила е дъвката си върху кутията с цигари, виждам, че дъвче с отворена уста. Той отново е с кецове и не му пука.

До нас се настаняват две девойки. С дълги, щъркелови крака и ботуши до коленете. Разликата е само в цените на ботушките – едните са за хиляда, другите – за 200 лева. Сядат и поръчват салата „ но без пармезан, а за мен без чери домати”. Жива да не бях! С него се засмиваме дискретно. Едната скача да паркира беемвето си един метър напред, но за сметка на това, отново на един метър от бордюра. Черна гарванова коса, черни очила със златно, изкуствен маникюр и много пудра. Като за снимки. Другата няма беемве. Няма и приятел, доколкото разбирам от разговора по-натам. Двете се оглеждат много. По масите и по колите. До тях сяда мъж и се протяга на стола, запознава се и „самотната” изчуруликва притеснено: „Приятно ми е - Иванка!”

Двете си говорят за мъже, после за други мъже, а после започват за коли. Една А серия щяла да й свърши перфектна работа като за начало. Ние отново се усмихваме развеселени. На девойките им става хладно. Молят сервитьора да ги премести с тон, който казва, „говоря ти на Ти и отвисоко, защото съм кмета на селото”. Момчето лакейства и ги мести. „ На бас, че са от Перник!, си мисля аз. Плащаме, ставаме от масата и след малко забравям за бедната Иванка.

Хем ми и смешно, хем ми става тъжно. За 20-годишните момичета, за майките им в Крумов, Ивайлов и друг Ов град. За несбъднатото им „висше”. За непрочетените книги. За неосъществените първи любови. Става ми мъчно за целокупното момичешко съсловие, което чака по селските заведения да срещне „кмета на селото с мерцедеса”. Чака да кара беемве и да си сложи силикон. Щото в крайна сметка така е по приказките – без беемвето и силикона, естествено. Ама и там принцесата чакала, чакала, докато не срещнала прекрасния. И с Барби така. Руса та дрънка, ама има „Къщата на Барби”, „Колата на Барби”, „Яхатата на Барби” и още „Какво-ли-не на Барби”. Ех, мечти, мечти! Грозни мечти!

Иванка! Иванка иска да кара беемве! Иванка иска да носи Прада! Иванка иска да обядва в два следобед по просташките заведения! Иванка иска да живее в София и да лентяйства! Иванка иска капачка, както би казал моят любимец Таз. Иска Иванка, ама няма. Щото за беемвето трябват повече от крака, душе! Вече дълги крака под път и над път. А и конкуренцията е голяма. Таман ще го срещнеш и ще вземе някоя Пенка или Цонка да ти го отмъкне. С’ъ’се беемвето и Прадата. Ти да видиш драма! То си е проблем. Защото и Пенка и Цонка не си играят. Те също искат да лентяйстват и да ходят по просташките заведения с издухана коса. Те също искат Верту и лачени ботушки за хиляда лева. Ти какво си мислиш, мила ми Иванке?!? Голямата, страшна София е пълна с Цонки, които „правят любов” с коли, ресторанти и портфейли. А най-добрите даже и с апартаменти „правят любов”. Ех, бедна ми, Иванке! От Крумов, Ивайлов или друг там Ов град.

Мили родители на Иванка! Елате да си я приберете! Защото тя не е само сервитьорка в София, а скоро ще е и друго. И няма да завърши УНССе-то! Скоро ще се върне с нова кола и тя няма да е от бакшиши, да знаете! И като забременее от някой тъмен субект ще ви го тръсне внучето да го гледате. И на 25 ще е стара като Лили Иванова! Ще е тъжна и увълчена вашата Иванка! Вашето малко слънчице! Иванка Иванова от Ивайловград!

Yoga driving

2008-10-26T11:17:00.002+02:00

Забивам високите си токове в стелките под педалите и гледам напред. Пред себе си, в платното, в колата отпред и отстрани. Някакви хора поглеждат крадешком към мен и бързо се обръщат. Вдигнала съм седалката си така, че да виждам капака почти до края му. На всеки светофар ръката ми на скоростния лост потръпва, когато светне зеленото и под мен се събужда двигателят. Знам, че не е под седалката ми, но аз усещам колата там, точно под дупето си. Първа, отпускам съединителя и натискам газта. Голямото сърце под мен изръмжава и се понасям към следващия светофар. Бавно и премерено. Гледам напред и в огледалата. В пълна тишина. Спряла съм музиката още на тръгване. Трябва да се прибера от Маскара до вкъщи, има – няма 1-2 километра, но решавам да остана сама и тръгвам да обикалям. Единственото ми бягство от него, от тях, от всички. Единственият ми начин за медитация – шофирането. Когато съм зад волана, дишането ми е спокойно и равномерно, все едно са ме включили на апарат. В каквото и състояние да се кача да карам, винаги действа. В 1 часа през нощта, в петък срещу събота, улиците на София в центъра кипят от паркиращи по главните улици коли. Групички хора на път към някое заведение, бутилки, магазинчета за цигари, охрана с черни фланелки…всички отиват някъде. Аз не отивам никъде. Аз и колата сме. Съвсем сами. Чувствам се защитена от високия й профил, от заключените врати, от еърбега…Специфичната тишина на колите. Поредната ми „разходка”, сеанс за връзка с мен и успокояване на дишането. Моята лична, често практикувана Yoga driving. Червено, зелено, ляв завой, десен, с предимство и без. „Пътната обстановка” се върти пред мен като в електронна игра. Черно – сив калейдоскоп от светлинки и линии. Карам като робот с максимално разрешената скорост. Не искам нищо да ме извади от блажения ми унес. Мисълта ми отдавна не владее ръцете ми, но не е далеч. Сяда на седалката до шофьора и се размечтава през прозореца. „България” се превръща в дълго, самотно шосе пред мен. Мълчим си. Аз и колата. В едно. Сърцето и бие под седалката ми. Усещам го в слабините си, после вибрациите се качват в диафрагмата ми. Първа, втора, трета, четвърта, пета…Всичките конски сили, една по една, се нагаждат по дясната ми ръка. Градът оредява. Вече не съм тъжна. Главата ми е празна и очите ми напрегнато следят маркировката. Отпускам се свободно назад и махам крака си от съединителя. Блаженство. Планината надвисва над пътя и ме вакуумира в малкото ми пространство от светла кожа и червени светлинки. Няма да се кача този път. Потръпвам от моментен страх и правя обратен. Прибирам се при малкото креватче. Колко е хубаво да имаш при кого да се прибереш! Стигнала съм границата на петъчното си бягство. Кога ли пак ще се кача? Кога ли ще продължа и оттатък?

100 години самота

2008-10-23T19:39:00.003+03:00

Променяме се. Кожата ни става различно нееластична. Около очите ни се появяват мимически бръчки, които по-късно минават като белези от ножове през лицата ни. Кожата на ръцете ни увисва, клепачите ни започват да надвисват като облаци над очите ни. Шията. Ах, онази лебедова шия, в която шепнат мъжете. Красиви думи и мръсотии. Тя също получава първите си гънки. Лицата ни стават някак уморени. Болките, раните, безсънните нощи, неловките моменти и всички малки унижения започват да надничат зад усмивката ни и да се голещят в зениците ни. Понякога е толкова трудно да си млад отново. Не е достатъчно само да отрежеш косата си. Помага за половин ден, но после възрастта ти се връща с всичка сила и ти се изхилва в лицето: „Къде отиваш ти?!? Може би..” Всичките педикюри, маникюри, фризьорство и козметика на този свят не могат да скрият и една секунда от живота ти. Осъзнаваш го всеки път, когато отвориш портфейла си, за да платиш поредното 3-4 часово удоволствие. Подвижният стол, меките ръце на маникюристката, ваната с масла в краката ти, топлата кърпа на главата ти, миниатюрните лампички на тавана в салона и спокойната музика. Всичко това струва пари. Пари – безсилни, смешни, жалки. Дребни и едри. Безпомощни пред времето в телата ни. Тренировките в потната фитнес зала, тичането като изоглавен из мърлявите паркове…Дали ще живееш повече? Хранителните добавки, от които „няма страшно, нищо няма да ти стане”, витамините всяка сутрин и здравословното кисело мляко с мюсли в обедната почивка. Дали ще можем да запазим телата си? Да ги направим заложници на алчността си. Бели, уродливи мумии в неприлично скъпи дрехи. Знаем, че може би ще спечелим битката, но не искаме да знаем, че ще загубим войната. Стремим се да консервираме кожата си, но забравяме душата си. А тя остарява. Безконтролно и еднопосочно. И няма фитнес на тая планета, който да я задържи във форма. Няма процедура или крем, с който да я намажем. Настръхнала, наранена и почервеняла.

Никога няма да приемем, че телата ни остаряват. Колкото и да се гледаме в огледалото. И никога няма да усетим как душите ни се променят. Как са ни понесли в тежките сакове на гърба си и изкачват всяка по една планина. Нашата собствена грамада от грешки, неясни думи, дръзки постъпки…Нашите доброволни шерпи. Тези, които плащат за телата ни, за всяко неразумно кривване по някоя примамлива пътечка. Пазим се от счупване, изгаряне, порязване и забравяме памука, от който сме направени. Забравяме колко сме крехки. Внимание – Чупливо! This side up! Тичаме на пътечката всяка сряда, а после се прибираме при човека, когото вече не обичаме. От 5 години всяка сутрин отиваме на работа, мразейки себе си и целия свят, а на обяд си купуваме здравословен сандвич. Заспиваме, знаейки, че единствената ни любов, тази – голямата, заспива на 2 километра от нас и така ще е занапред, но за всеки случай намазваме с нощен крем „очния контур”.

За къде се пазите, любими мои?!? За кого?!? Старостта ще победи гениалните спа-процедури, иглотерапията и одеалата с кал от Мъртво море. Времето ще стопи всеки крем и всяко възелче в изработените с пот и нерви мускули. Старостта пристига със 100 километра в час, мили мои! Не със 100, а с 200! И единственото ви спасение не е хиалуроновата киселина, а съзнанието, че във вас тупти живо същество. Че не сте направени от мускули, вени, кости и артерии, а от чист дух. От синьо – зелена светлина, от дъга. Че в дъха ви има душа. Душа, която страда, която моли и никога не прощава. Душа, която обитава самотно добре намазаните ни с крем обвивки. Измити и подстригани, красиви и поддържани. Вика, крещи и дере. Цял живот. В самота. Почти 100 години.

Да се научим да се разделяме

2008-10-07T11:58:00.001+03:00

Осем и половина вечерта. Толкова е неспокойна, че ми се къса сърцето. Сложила е двете ръце на гърдите ми и ме гледа с влажните си теменужени очи. Шепна й, за да се успокои. Чувам, как вратата на детската стая се отваря тихо. Майка ми. Поканила съм я да се видим, а не мога да се откъсна от малката. Стъпва внимателно на мекия мокет. Идва и безшумно сяда на леглото зад гърба ми. Навежда се и слага брада на рамото ми. Покорно. Притихваме. Три жени. Три поколения. Аз, моята майка и моята малка дъщеря. Затварям очи и си представям как ме е приспивала. Как съм топяла душата й с малките си бебешки усмивки. Така, както малката сега топи мед в хранопровода ми само с една физиономия. Мълчим. И цялата вселена млъква с нас. Махва с ръка и за няколко минути превръща хаоса в космичен ред. Всичко изведнъж ми се струва логично и ясно. Непреодолимо съвършено. И любовта и омразата, и горчивото, и сладкото…всичко си идва на мястото.

Най-болезнения урок, който някога съм получавала – тази любов. Да се научиш да обичаш с душата си. Да превърнеш в хармония оркестралния шум в главата си. Да се научиш да обичаш не само нея, но и живота, него, сутрините, вечерите, нощите. И всеки път да умираш по малко. Да се давиш в невъзможността да спреш времето. Да гледаш как миговете се изплъзват между леглото и душа, между закуската и вечерята. Тя расте,а вие се обичате и остарявате. Така, както е остарявала баба ми, така както е остарявала майка ми. Жените остаряват от любов. Всичките им бръчки са от усмивки и тъга. Тези, които не обичат остават с млади кожи и души, със широко отворени очи и опънати вежди. Защото да обичаш означава да осъзнаваш, че умираш. Че всяка среща е началото на една дълга раздяла. Най-трудното нещо на този свят – да се научим да се разделяме.

Купи си леген!

2008-09-18T13:08:00.004+03:00

Да кажа "Лека нощ!"…На тези, които изоставих. Всяка вечер казвам на малката „Лека нощ”. И така - на тези, които обичам, но от обич предадох и забравих. Всяка вечер си казвам, че съм лош човек и всяка сутрин се събуждам със сънена усмивка. Лека нощ! На грешниците в живота ми, на липсващите. Какво, по дяволите, правите толкова на майната си?!? Какви са тези улици дето ходите по тях? Малките софийски вени и артерии. Приведени, умърлушени, замислени…За кого мислите? За какво? За какви се мислите?!?

Лека нощ, безгрешни! Тези, които чувам, но не слушам. Тези, които избягвам. Не, няма да се обадя. Не съм си чула телефона, знаеш как е с малката. Вашата липса на грешки ме уморява, разстройвате детето. Подреденият ви живот ме уморява, безнадеждната липса на талант, светските ви прояви, балансираната кариера.

Лека нощ на вас – мои ценни. Тези, които изоставих, тези, които изоставям всеки ден. Тези, които забравям да целуна. Толкова съм уморена. Тези, които ще си отидат, а аз ще плача, плача…Лека нощ! Къде си тръгнал, напълнял и малко тромав? Какво си мислиш докато броиш крачките си по софийските тротоари? Къде отиваш, докато стомахът ми се свива?

Лека нощ на тази, която ме сънува. Майка ми. Недей! Не заслужавам! Остави ме аз да те мисля, аз да те пазя, аз да се грижа! Остави ме! Капки по стъклата. Пак заваля. Сега ще спим сладко. Аз и Тя - малката. Не ни мисли! Лека нощ!

Лека нощ! Пазете децата си от таласъмите в душата си. Завивайте ги, пипайте ръцете им - да не би да е студено. Лека нощ на чудовищата бродещи в душата ми. Тези в гардероба ми, в кутията ми за бижута. Тези малки и сакати, олигавени човечета, които бродят в мен, когато плача. Когато ми горчи. Боговете на сладкото. Моят рай. Сладкото от боровинки. Така ме подкупи. Със сладко. Може и от малини. Спри да кръстосваш улиците! И все пред моята кола. Обърни обувките си насам. Помниш къде живея, нали? Ела! И ми донеси сладко. Казах ти - от черни боровинки! Ела да ти кажа „Лека нощ”! Да обгърна лицето ти с ръце и да заспим така. На топло. Докато дъжда се бие със стъклата на прозорците. Докато бучи духалката и цепи студа в стаята.

Лека нощ! На тези, забравените. Тези, които никога не идват, не се връщат…и на тези, които винаги са тук. Лека нощ на утрешния ден. Този, който е по-мъдър от днешния, по-улегнал и по-тъжен. Лека нощ! Да спиш в кош! нататък не искам. Защото знам, че няма да си купиш леген. И знам! По дяволите знам, че няма да сънуваш мен!!!

Пак

2008-09-18T13:08:00.001+03:00

Месец и половина. Прекарах месец и половина в планината и на море. Далече от любимия ми град. Дишах режещия въздух на Рила. Солената влага на морето попиваше в плажната ми кърпа на терасата. Вечер се взирах в полумрака, за да гледам блажения сън на малкото момиченце, което се появи в живота ми. Пържени филийки за закуска. Бебешко бърборене и разходки. По прашните улици на планинското селце и между лодките на пристанището пред нас. Разговори, гушкане, усмивки и моментално унасяне в тъмнината. Вкусни неща на вечеря в някой по-тих ресторант и приятната умора на връщане в колата. Меката кожа на моята седалка. Този път дясната. Мълчаливият му профил и съзнанието, че тя спи там отзад – закопчана в малкото си столче, унесена от мотора на колата и дупките по пътя. Месец и половина. Първата ни почивка заедно. Малко бури и скърцане със зъби. Много смях. Малко сълзи. Къде от умиление, къде от горчивина. Върнах се. В любимия ми град. В единствения град, който обичам. С нея – пораснала, по-спокойна и вече смееща се. С него, с мен…Върнах се. Завръщам се. Пак.

Болка колкото за един аналгин

2008-08-27T02:30:00.007+03:00

“Ани,... баба ти…чакат я всеки момент. Леля ти се обади....”
Това се заби в главата ми по телефона. Майка ми беше изчакала да ми го каже след дежурните питания “Как сте, как е малкото бонбонче...” и тн. Баба ми - майката на баща ми. Седя на плетения стол на терасата, вдигнала съм краката си на масата, гледам късчето море напред и се опитвам да си спомня кога за последен път влязох в стария апартамент. Опитвам се да си представя като в добре нарисувана компютърна игра как седя пред входа. Оживеният булевард в центъра, трамваите, които се засилваха към Халите всяка сутрин. Влизам през тежката врата на входа, широки мраморни стълби и старият асансьор с кутия за монети. Решетка и дървената му кутия се понася несигурно на старите си въжета към петия етаж. Заставам пред масивната дървена врата с огромна шпионка и затаявам дъх, за да чуя музика. Грамофонът на дядо ми все още ехти в главата ми. Повдигам се на пръсти като 5 годишна и звъня. Отваря ми тя – баба ми. Винаги с прическа и с нещо като домашна рокля. С къдрички и цветя. Антрето винаги беше тъмно, някак червено и будоарно. Влизам в просторната дневна. Любимият ми и най-забранен шкаф в цялата къща – огромната витрина с кристалите на баба ми. Масивният диван, високите фотьойли...Вятърът нахлува в другия край на стаята и вдига прах от старите плюшени завеси. Влиза слънцето на прашни снопове. С него влиза и шумът на булеварда. Старият паркет все още пази белезите от краката на рояла. Сега там стои само пианото. Старо колкото света, с уморена и красива дърворезба. Лъскави бели и черни клавиши. Старите пиана звучат различно. На мен поне ми звънят някак...Виждам дядо ми с онази диригентска палка, която играеше по ръцете ми, когато бърках нотите.

По книгите, по пианото, по черния бюст на Бетховен...навсякъде има прах. От тази, която се натрупва с годините и дори и да я чистиш всеки ден, тя винаги си е там. За да ти напомня, колко сме стари. Стари и млади. Колко сме стари в кръвта си и в съдбите си, в гените. Колко е старо всичко.

Старо. Като старо пиано. Като стар апартамент. Стари мебели. Стари книги. Като в старата част на София. Стара майка. “Стара майко, така ще ми викаш!”, казваше баба ми. Държеше ключа на разни тайни шкафчета пълни с чудеса. В едно от тях държеше дървените коледни украси. Войници – лешникотрошачки, въртележки с овчици, ангелчета и “светото семейство”. Някои пееха, други само се въртяха...Винаги бяха там. А как исках да ги притежавам! Поне едно! Но не! В тази стара къща лигавщините не вървяха много, много. Странната ми баба, не-толкова-близката ми баба. Оженили я насила за царски офицер. Глезената богаташка дъщеря. После нелесният живот с “ненадеждния за обществото” нейн съпруг. Безкрайното пътуване. После дългата чужбина. Гордостта на дядо ми, трудната, буйна младост на баща ми...,странната ми леля...Липсата на всякаква семейщина в малкото ни семейство. Липсата на прегръдки. Дупката в душата ми. Онова, което ме разплаква. Дупката в нашата обща семейна душа.

10!!! 10 години не съм я виждала. Живеех на 10 минути пеша. После на 10 минути с кола. Неведнъж съм заставала пред вратата на входа, поглеждала съм към прозореца, който гледа към булеварда. И никога не се качих. Страхлива съм. Страх ме е да гледам старостта и болката в лицето. Ужасявах се да чуя гласа й. Самотен от липсата на дядо ми. Разрушен и треперещ след смъртта на баща ми. 10 години!!! Сега “я чакат всеки момент”. “Не е контактна...” Знам. Не знае къде е ... Но знае, че ме е нямало. Сигурна съм. Знае, че лошата, непозната и далечна нейна внучка я няма там, до леглото й. В старата част на София. В стария апартамент със старите плюшени завеси. Със старото балконче и стария вътрешен двор. Със старите, огромни кестени...Лежи си “старата ми майка” в старото си легло. Знае, че не съм там и от това я боли съвсем малко повече. Много малко повече. Болка колкото за един аналгин. Сигурна съм. Знае, че няма вече никой в този стар до грохване свят и чака да си тръгне. От света, от стария апартамент...От мен, която винаги ще се страхува на гледа старостта и слабостта в лицето.

Болка колкото за един аналгин.

Майка ти е пичка, маме!

2008-08-10T13:07:00.000+03:00

Видяхме се на обяд. Нетипична среща в градинката на НДК. Ще ми разказва за вечерта зад черните си издайнически очила, а аз зад моите ще се смея и ще я слушам. Оглеждам се по витрините и се радвам на новия си бял мохерен блузон до коленете. Онези странни слънчеви очила, които той ми купи в един бутик в Париж. Големи, кръгли и бели. Колко ми се смяха момичетата…. Най-накрая им дойде времето и на тях. Шахматен чернобял шал и кецове. Слънце! Аз и малката! Безгрижие. Харесвам се и денят ми се струва перфектен. Точно направен за разходка с малката и с Биляна. Детска количка, близка приятелка, разговори за живота и малко шопинг. Какво повече може да иска човек?!? Безгрижие!Пълно безгрижие!

- Гладна ли си? Супичка? Данис?

- Ммм, да, една супичка ще ми дойде идеално….

Смеем се съзаклятнически. Странна зеленчукова супа, дежурната ми салата Капрезе и уникалната им цитронада с мента. Клюки, глупости, бърборене и смях, докато малкото спи в количката на тротоара до нас. Шумът от пешеходците и нервните коли по Ангел Кънчев не я притесняват ни най-малко. Спи като къпана на всякакви градски шумове – коли, сирени…Градско момиче! Спи пред пробните на няколкото любими магазина, в които пазарувам. Продавачките й се блещят докато пробвам нещо.

Стълби.

- Да ви помогна?

Приятен висок младеж, който грабва едната страна на количката без да ме пита и се понасяме така към втория етаж на магазина.

Събудила се е . Вдигам я в розовия й гащеризон и подскачам на омайващия хаус, който звучи.

- Майка ти е пичка, маме!, изстрелвам, усмихната, докато се оглеждам в голямото огледало на магазина.

Бибата рови по рафтовете и мърмори за размерите на едни потници. Около нас се мотаят жени, които прехвърлят закачалките, гледат етикети, оглеждат ме с любопитство, взимат да пробват, а аз съм застанала с детето на ръце и танцувам по средата на магазина.

- Иди, Иди, майка ти е пичка!, смее се Бибата - Не попадна нито на майка, нито на лели…..хората си разхождат децата по градинките, а ти се разхождаш по магазините на Витошка…Иди, Иди…., продължава да нарежда Биляна

Младежът отново се появява, донася размера потник, който търсим и ми помага с количката обратно надолу. „Не ни се случва често да носим колички тук…”, признава си чистосърдечно момчето, а аз се засрамвам. Отдалечаваме се към касата.

- Иди, Иди, виж колко е хубаво да имаш готина майка. Разни готини мъже те разнасят в количката нагоре-надолу…, смее се Бибата

- Млъкни!

Плащаме и си тръгваме. Улицата е ярка като ски-писта. Слънцето грее като за последно. Остава още съвсем малко до зимата. Тръгваме със смях към Раковска и между смешните ни разговори, дежурните глупости, клаксоните…осъзнавам, че това е един от моментите, които ще запомня. Един най-обикновен ден, прекаран в момичешко безгрижие.

"...тихо тъгуваме аз и ти..."

2008-07-25T13:12:00.000+03:00

Тъмнината на детската стая. Малката светлинка от нощната лампа. Мирише особено. На мляко. Моето мляко. Аз самата мириша на мляко. Ръцете ми, кожата ми, дрехите ми. Тишината, в която още ехти една от онези идиотски мелодии на бебешките латерни. Знам, че това сега е най-сигурното и уютно място на планетата. Легнала съм настрани на широкото легло. Тя лежи на двайсетина сантиметра наравно с мен. Също настрани. Отворила е очи и гледа отблизо лицето ми. Аз знам, че тя знае. И тя знае, че аз знам. В тъмнината не виждам теменужената мъгла в очите й. Спокойна е с онова спокойствие на вселената, което не признава времето. Аз знам, че тя знае всичко. Има цялото знание на света, без да го е учила. Все още го има. Прави физиономия и се свива напред. Мушка главата си в основата на шията ми и я чувам,че премлясква. Притварям очи и се усмихвам. Така мога да остана цяла вечност. Един човешки живот. Издърпвам я леко. Стряска се и инстинктивно изстрелва двете си ръце напред. Продължаваме да се гледаме. Аз я гледам, тя ме мирише. Облаците лазят по стъклата на капандурата. Чувам капки. Някъде гърми. Тропането се усилва и дъждът започва да се размазва като акварел над нас. Тя се ослушва и се обръща към стъклата. Аз тъгувам. Боли ме, че открих най-голямото блаженство на земята. Открих страха. Най-големия. Открих нещо, което е по-голямо от живота. По-силно от инстинкта ми за самосъхранение. Тъгувам, че загубих себе си. Тъгувам, че открих нещо, което обичам повече от себе си. Поглеждам я. Навън гърми все по-силно. Тя се оглежда с теменужените си очи. Знам, че и тя тъгува. По онзи свят в мен. По малката вселена от вода. Тъгува по изначалното начало. По космоса в мен. Лежим си двете. Аз притварям очи. От умората, от тропането на дъжда по стъклата, от сумрака и тишината в стаята. Тя знае, че заспивам. Аз знам, че ме гледа. И двете знаем всичко. И тъгуваме. Тихо.

9 месеца и половина

2008-07-09T14:00:00.002+03:00

През последните 9 месеца научих доста неща. Не толкова за себе си, там за моя радост изненади нямаше. Беше ми ясно, че няма да напълнея много и че ще ми отива. Беше ми ясно, че ще съм хубава бременна и няма да приличам на тюлените, които срещах пред женските консултации. Бяха ми ясни много неща, но за хората…Виж, за хората напоследък разбрах доста. За хората до мен, около мен, за хората далече от мен и за хората по принцип.

Разбрах кой всъщност е човекът до мен. През тези месеци ние буквално се запознахме отново и се харесахме. Нищо, че се бяхме будили един до друг цели 7 години. Идват моменти в живота ти, когато разбираш с кого живееш. Не е важно колко зими сте се гушкали сами на дивана и колко лета сте се напивали заедно по морето. Важен се оказва само един момент, в който нещо те удря по главата и проглеждаш, за да видиш кой стои до теб. Разбрах много неща за мъжете. За пиетета, който изпитват към бременните жени. Познати и непознати представители на „силния” пол ми даваха предимство, отваряха ми вратата, носиха ми покупките, засипваха ме с комплименти и ме слагаха да седна на най-удобното място на масата. Разбрах и за мъжките им фантазии, свързани с бременни жени, което за мен беше изненада. Разбрах, че с корем една жена може да бъде невероятно секси. Че бременните обичат секса. Ей такива неща…

Видях и някои други страни от човешкото поведение. Чувството на дълг у повечето хора да си кажат мнението относно бременността ти, раждането, детето и прочие. Ако не дай си боже си решила да родиш секцио по твое желание, се сблъскваш с невероятна съпротива. Сума ти жени, че и мъже , което е още по-смешно, се чувстват длъжни да осъдят намерението ти на глас и да ти обяснят как „природата си го е измислила”. Ама това, че всъщност Ти ще раждаш, а не те, че Твоя гъз ще цепят , а не техния…няма значение. Важното е че всички те – раждали, нераждали, мъже, приятелки, лели и баби, се чувстват длъжни да те напрегнат с „все пак това си е коремна операция”. В началото ти като едно възпитано момиче се опитваш да изтъкнеш доводите си – така ще ми е по-спокойно, не искам да раждам два дена, няма 2008-ма да се напъвам като на полето, искам да си планирам нещата, не желая да се разцепя като зелка и после месец да не мога да си седна на гъза и куп такива. После преминаваш на „решила съм го вече” и точка. Освен за раждането всички имат мнение и за това къде ще раждаш, за храненето на детето, за обличането му, за кърменето, за даването на вода, за всичко. Сякаш ти не съществуваш. Не си бременна, не си майка, макар и от скоро, не си жена, не притежаваш „детеродните си органи”, корема си, времето си, детето си…Телефонът ти звъни като изоглавен. В родилното, вкъщи..навсякъде. И съвети, съвети, съвети…И така докато не откриеш най-простата тактика на света – ясно и просто „така съм решила!”

Дни преди датата те хваща шубе. От срещата със съдбата вдругиден. От цялото онова бъдеще, което ще започне с малък разрез малко над срамната ти кост. На моменти ти се иска да изкрещиш „Тайм аут! Прекъсваме играта! Беше ми много приятно, хубаво си поиграхме, ама вече не ми е интересно! Викат ме за вечеря, пък и вие не играете честно!” Да се врътнеш и да свърши. После си го представяш и те хваща срам. Получаваш някой силен ритник вътре в ребрата и си напълно обезоръжена. Къде си тръгнала?!?

И всички тези неща на фона на това, което се случва в корема ти, на монитора на ехографа всяка седмица, в сърцето ти, в душата ти...Всички избледняват и се превръщат във фонов шум, в спам, който се научаваш да игнорираш. Спам, който бива изтикан за секунди от едно единствено малко същество, което лекарят ти нетърпеливо мушва в ръцете ти. „Айде, при мама!” Да! Тази „мама” си ти и няма никаква грешка! А то спи. Дребно момиченце със шапка и ръкавички. Първи минути на белия свят. От 37° на 24°. Едно малко извънземно, което няма идея къде е. Гледаш го и не знаеш какво чувстваш. Знаеш, че ти е хубаво, но не знаеш защо. Не можеш да мръднеш краката си от упойката, но мислено обикаляш всички забравени болки в миналото си, великодушно им подаваш ръка за сбогом и ги забравяш. Една невидима гума, голям, бял Кохинор изтрива старите тръпки, притесненията, униженията, призраците в гардероба ти. Неумолимо те прави чиста. Още там, на леглото, с иглите в китката ти, с гласа на лекаря ти и очите му над паравана „Анке, добре ли си?” С току що зашитата ти коремна стена, с лекото гадене и тежестта в гърдите ти. Мислиш си, че не е толкова страшно, колкото си си го представяла и Я гледаш. Прекалено мъничка, за това, което са й облекли. Прекалено кротка, за хаоса около нея. Уморена от плач в ръцете ти. Съвсем беззащитна. С твоите ръце и неговия нос. С твоите и неговите гени, с твоето Rh, неговата кожа…

Лежиш, мирише ти на кръв, на твоята си кръв и Я гледаш. Твоят пресен урок по живот. Нагледната ти демонстрация за съдба. Твоята нова представа за любов.

Не До

2008-06-13T17:32:00.001+03:00

Има неща, които ни съпровождат през годините. Недоизживени, недопити, недоизпушени…Настигат те от време на време по пътя. Винаги в най-неподходящия момент.Изравняват се с теб на маратона и ти подават вода, докато тичаш. Нямаш време да спреш. Усмихват ти се в ритъма на тичането и после те издухват напред. Винаги в неподходящия момент. Когато не можеш дори да се огледаш, не можеш да спреш дори, за да си поемеш дъх. После слушаш музика. Разсейваш се по светофарите, пропускаш зеленото, губиш си ключовете и пръстените. Радваш се на гъдела в стомаха си, колкото и нездравословен да е той. Гъделът, който причинява упорита язва. На стомаха и дванадесетопръстника. Язва на мозъка. Гледаш филми и потичат сълзи. Поглеждаш гората и пак ти потичат сълзи. Очите ти стават пълноводни като Нил. Безкрайни. Като тъгата, която не можеш да обясниш. Нито на себе си, нито на другите, които те питат как си. Дупка в душата ти, която зее всяка вечер на възглавницата ти. Без обяснение. Без документи. Тайно. Нелегално в сърцето ти. В погледа ти. Недоизпитите , недоизплаканите, недоизвиканите неща. Тези, които срещаме случайно на улицата или в някое заведение. Топлите - тези, които ни се иска да прегръщаме. 20 минути по средата на улицата без да говорим. Тези хора, които са ни липсвали, които ни липсват. Хората, които няма да забравим. Защото тичат някъде в тълпата по време на нашия маратон. И много добре знаем как миришат, как връзват маратонките си и как им стои фланелката. И след 10, и след 20 години пак ще знаем. Просто така се случва с някои недоизречени неща, с недодържаните им ръце, с недогледаните им очи. Просто така се случва с недоизлежаните присъди.

Ин и Ян в кухнята на края на града

2008-05-22T22:34:00.002+03:00

- Ало! Дядо, честит рожден ден!
- Помниш ли, Аненце, как тичаше напред с едно хвърчило и как миришеше на мента?

Блокаж!

- Мда, помня, дядо, да си жив и здрав и още 85!
- Ама на мента миришеше, нали? Целия хълм с мента беше.

Отказвам се да му честитя и се отнасям. Наистина миришеше на мента. Дядо ми ми правеше хвърчила. Хартия, пръчици и разни други шарени, веещи се неща. Имаха мотовилки с бяла корда, която винаги оплитах. Тичах като обезумяла по баирите, за да хвана вятъра и миришеше на мента. Наистина.

- Тая работа не е хубава, аз каквото съм живял съм живял. Всичко съм видял. Повече за какво ми е?

Прави бърз преход през стегнатите немски войници, мърлявите руснаци, Хитлер, Сталин, летището, самолетите, после радиото, …, а аз кротко изчаквам бързата лекция по История на очевидеца, която ми дръпва.

- Анинце, там ли си?
- Слушам те, слушам те, дядо.
- Как миришеше на мента, а? Помниш, нали? А като те водех на лов? Помниш ли? Как не даваше да стрелям по орлите и нарочно вдигаше шум…

Легнала съм на звезда на спалнята и гледам тавана с телефонната слушалка, опряна на възглавницата. Той говори.

- А тук! Тук не се живее в тези клетки. Ще измрем като затворени животни в този град, без природа…

Отнасям се съвсем и затварям очи.

- А тук, долу пред нас, Анинце, един човек събира кашони. От кофите ги взима. Всеки ден минава с една пръчка. Нямат как да живеят хората…Тъжно ми е…

Разстройва се и гласът му започва да трепери.

- Дядо, дядо! Недей! Такъв е животът. Не го знаеш за какво ги събира тези пари!
- Не е така, не е от хубаво. Всеки ден…А за земетресението чу ли? Хиляди хора! Затрупани! Измрели!
- Дядо, стига, ние сме добре, всичко е наред.
- Анинце, нали знаеш колко те обичам! Мъчно ми е!
- Знам дядо, нали за това се обаждам!
- Помниш ли как живеехме?
- Помня, дядо!
- Стига си разстройвал детето!, чувам неумолимия глас на баба ми някъде зад него.
- Не го разстройвам! Гледай я! Баба ти е луда жена!
- Дядо, хайде да дремна малко…
- Анинце, как са нещата?
- Кои неща, дядо?
- Ами твоите…
- Добре съм, дядо, мен няма да ме мислите! Хайде да поспя малко и ти да се успокоиш.
- Добре, хайде, утре пак.
- Да, дядо! Дядо, честит рожден ден!
- Благодаря, благодаря…..Айде, моето момиче!

Затваря разстроен. Аз поглеждам таймера на телефона – 38 минути. Хвърлям го настрани и затварям очи. Представям си ги.

Живеем на 10-тина километра разстояние. В един и същи град. Градът, който ги смазва. Винаги ги е смазвал. Бедствията, убийствата, черните новинарски емисии. - всичко преживяват с баба ми. Плачат много за непознатите хора и малко за тяхната си болка. Голямата им болка – детето им, което си отиде преди тях. Прекарват с часове на дивана в кухнята един до друг. Следобед слушат канарчето в дневната и слънцето напича тила на дядо ми през прозореца. Все нещо си говорят. За мен, за майка ми, за вуйна ми, за децата, за годините с ментата по хълмовете. Тровят се с телевизия и плачат. Аз все казвам, че ще мина „тия дни” и те все ме чакат. В кухнята на дивана. Баба ми, седнала със слабите си, уморени крака някак винаги накриво и той - висок и замислен, опрял тила си на стената. Силните му ръце – клещи са станали прозрачни. Очите му са загубили цвета си, но все още излъчват онази топлина. А тя - все още запазила един кокетен жест, с който оправя назад побелялата си коса.

Седят един до друг. Нагледният ми урок за човешко щастие и привързаност, за болка и любов. Седят двамата като единственото възможно обяснение за младостта и старостта. Като картинката, която трябва да стои в енциклопедиите срещу „живот”. Като „грахчета в шушулка”. Седят си Ин и Ян в малката кухня на края на града, слушат канарчето и ме чакат.

Христос и фойерверки

2008-05-05T16:02:00.002+03:00

Тасос извън сезона. Хубав, луксозен спа хотел. Стените му обаче са като от картон и се чува всичко. До нас има дебели гъркини на огромни токове, които влизат директно в главата ми на възглавницата. Спа-то е изключително малко и не е нищо особено. Хотелът е пълен с гърци – възрастни и семейства. Великден е. Отиваме на литургия през нощта. Църквата се строи в момента и прилича на оглозгана социалистическа, изоставена панелка. Службата се извършва в мазето. Всички са облечени като за опера, както и очаквахме. Страхотна бутаница е. И това го очаквахме. Децата носят огромни кичозни свещи и треперят в копринените си ризки. Свещеникът вие ужасно на един развален микрофон. Ние се суетим…Забиват камбани. Христос Анести и нещо гръмва. Заря! Фойерверки! В дванайсет, нула, нула на остров Тасос Христос "воскресе" с яка, стряскаща заря. Ние се стреснахме, защото фойерверките бяха точно до нас. Бият камбани, свещеникът вие глухо и всичко това, заглушено от пронизителни бомбички и заря. Изпаднахме в истеричен смях – от изненадата, от абсурдната ситуация, от накипрените гърци. Потекоха ми сълзи. Забравихме за целувките, за яйцата – смеехме се и пазехме главите си от посипващите се като дъжд остатъци от фойерверки. Тръгнахме към колата задъхани от смях и развеселени. Великден те първа предстоеше.

Нищо не работи. Естествено. Гърците ги уважавам, защото използват всички възможни поводи, за да не работят. Те отдавна знаят. Знаят всичко. Знаят, че почивката и семейството са едно, бизнесът и клиентите – друго. Знаят, че работохолизмът и пресилената амбиция са болести, които ходят по младите нации. Знаят, че клиентът е твой приятен гост, но не е Бог. Почти всичко е затворено навсякъде из целия остров. В Лименария почти професионалното ни око на хора, които пътуват много веднага беше забелязало Кръчмата. Наредена уж между останалите, уж еднаква, но не. Това беше кръчма, която средностатистическия турист няма да предпочете. Собствениците са двама братя, по моя преценка на около 50, които никога няма да им дадеш. Високи, синеоки и красиви мъже. По масите има местни, медитращи над чаша узо. Всички в кръчмата си мълчат. Стените са отрупани със снимки на възрастни хора, на братята като деца, на лодки…”Това сме аз и брат ми!”, на хубав английски ни заговаря единия. „Няма да работим днес и утре, но елате след това…” Ние започваме да се суетим, защото не искаме да сядаме другаде тази вечер. Подвикват си нещо на гръцки и ни казват, че все още всъщност не са решили дали ще работят, така че да наминем да проверим. Питат ни какво ни се яде евентуално. Ние объркано казваме, че искаме риба и си тръгваме усмихнати. Вечерта в осем и половина заведението е тъмно и ние разочаровани отминаваме с колата. Правим разходка и когато се връщаме след час, нещата са различни. Естествено - кой нормален грък вечеря в осем и половина?!? Местните от вчера са по местата си и играта на мълчанка продължава. Посрещат ни усмихнато и единия брат ни казва, че днес е хванал хубави калмари и акула. Два часа по късно сме унищожили една маса чинии и разглеждаме рибарските му снимки. „Има ли някой от местните рибари, който би ме взел на лодката си да похвърлям…?”, пита Той. „Не, аз съм професионалист, ловя с мрежа, а и взимам само приятели на лодката, тука никой местен няма така да те вземе. Мога да те взема без пари, ако си ми симпатичен..”, обяснява рибарят и слага на масата ни поредната кана рицина със загадъчна усмивка. Поднася ни сладко „от заведението” и си взима снимките. „Утре ще се видим пак!”, му казваме ние, а той се усмихва - „Заповядайте!”

На следващия ден с течащи лиги спираме колата пред заведението. Същите хора, които вече съм напълно убедена, че играят на мълчанка и децата на братята сервират. Дошли от Турция в началото на миналия век. От тогава все ловят риба и държат кръчма. Усмихва се, без да се подмазва. Пита ни за имената и дали сме от София. „Да, познава се, аз ви познавам!”, казва, каквото и да означава това. „Утре излизам в морето, идваш ли?” Разочарован е да разбере, че ние сме решили да си тръгнем от острова по-рано. Ще отидем до Кавала, Ксанти, за ден два, после може би Солун…Отива на имен ден на Йоргу и идва със жълтото си рибарско яке да се сбогуваме. Разменяме визитки. Тръгваме си с впечатлението, че сме се сбогували с приятел. Поредното ходене в Гърция, от което си тръгвам усмихната.

Може би масово гърците не са точно мой тип – блъскат се, шумни са, не ни обичат много и още какво ли не. Но не е в това въпросът. Смисълът на пътуването не е да видиш забележителностите, да обиколиш музеите и да си ходиш. Идеята е да усетиш хората, да се помотаеш по улиците, да се нервираш в техния трафик и да търсиш денонощна аптека. Да усетиш от горчилката на ежедневния живот. Само тогава може да кажеш, че си бил някъде. От стъклата на хотела, автобуса и самолета нищо не се вижда. В туристическите ресторанти – също. Нито ще разберете какви са тиквичките, нито как акулата става най-добре. Трябва да се качиш на градския транспорт, за да разбереш как мирише в една страна, колко възпитани са хората, когато, уморени на връщане от работа се опитват да ти вземат мястото под носа в метрото. Ей такива…Така се пътува, другото е като средностатистическото разглеждане на Лувъра – тичане през галериите и зяпане като на Женския пазар.

Преди Гергьовден

2008-05-05T12:17:00.000+03:00

За първи път от ужасно много години съм си вкъщи по празниците. Толкова е хубава София! Тиха, чиста, необезпокоявана. По уличките в Лозенец бавно се разхождат възрастни хора. Гората е толкова зелена, че свежестта й влиза директно в носа ми всяка сутрин. От няколко дни не съм чувала сирената на линейка или настоятелен клаксон. Хубаво е, без да е глухо и изоставено. Усещам как градът ми си поема въздух. Сякаш самата София се разхожда с лентяйско спокойствие в Борисовата градина и си купува сладолед. Сяда да обядва в някое закътано градско ресторантче заедно с мен и слуша птиците. Птиците, които иначе не можеш да чуеш в центъра. Намерих решение - трябва да прекарваме повече време в провинцията през седмицата и да си идваме за уикендите и за празниците в София…. Това е!

Ден преди Гергьовден. Слънцето все още е жалостиво към цветята на балкона ми. Всички дрехи ми се струват красиви, когато се обличам. Пролетта влезе в града докато нашествениците ги няма. Имам хубаво усещане за тази година!

Просто

2008-04-25T09:54:00.001+03:00

Всъщност щастието се оказва най-простото нещо на света, до което се стига по най-сложните начини. С години разсъждаваш върху изначалните различия между мъжа и жената, прекарваш месеци по баровете с цигара в ръка и с 3-тото-ама-за-последно уиски, с поредния-ама-за-малко тъпак и накрая, най-накрая се оказва, че щастието е нещо изключително простичко. Ранно ставане, мързелив и сладък секс с полузатворени очи. „Успя да ме събудиш пак!” и смях. „Хайде да си полежим още малко, искаш ли?” Боса правя закуска. Бъркани яйца, принцеси с кашкавал на светлата маса и гората отсреща – съвсем зелена. Топло мляко с какао. „Какво?” – „Нищо, радвам ти се!” Лигавщини на вратата и излиза по „важните си задачи”. А аз оставам с моите не толкова неотложни неща. Допивам какаото си, загледана в града и се настройвам за хубав ден. И аз съм заета. Предимно с това да съм щастлива. Хващам се за минутите, защото знам, че после пак ще забравя. Пак ще се тревожа. Пак ще потрепервам в колата си на светофара долу, на Синьото. Влизам боса в банята и пред огледалата свалям маската за очи. Горещ душ. Дълъг. Душата ми се затваря в тялото ми. Обхожда го пръстче по пръстче. Глезени, колена и слабини. Пара. Бялата ми хавлия и червеният ми педикюр. Знам, че се обичам. И това ме кара да се усмихвам. Още вчера забравих телефона си на 10 преки от нас и не бързам да си го взема. Ама никак! Хората, които обичам знаят как да ме намерят и без него. Още малко блаженство и трябва да изляза. С топла жилетка и вкус на какао в устата. Просто! Съвсем просто!

Няма невъзможни неща

2008-04-09T23:01:00.002+03:00

Магазин за бельо. Хубаво бельо. И чорапи. Всякакви. Влизам с идеята да си купя нещо красиво и непрактично. Денят е хубав, слънчев. По Витошка е пълно с мутреси и избягали от часовете ученици. Заравям се из чорапите и се опитвам да разкарам досадното ниско същество, което след като разбра, че „ с нищо не може да ми помогне”, продължава да виси до мен в отегчена поза. „Аааах, че си сладкоооо!” Чуват се лигави възгласи някъде в магазина. Поглеждам. Една девойка с големи черни очила е влязла с кученцето си. Едно от онези нещастни същества, които са имали „късмета” да ги подарят на някоя манекенка и да прекарат живота си в дамска чанта по кафетата. Животинчето, да не повярваш, е на каишка и доколкото разбирам от кучета е все още бебе. Отегчените продавачки се нахвърлят върху него, а то панически се дърпа към улицата. „Търся жълт мрежест чорапогащник…”, казва девойката. Позната ми е отнякъде. Предполагам, че е някаква „манекенка”. Имам привилегията да съм достатъчно разсеяна, за да проявявам престъпна незаинтересованост към имената на хората, които не ме интересуват. Започва продължителен разговор за нейните предпочитания и за модното този сезон жълто. Продавачките й пригласят глупаво, облечени в евтините си униформи, а тя се чувства като звезда. Мисля си какво ли се случва в постната й душичка, когато продавачките по магазините я познават. Кучето се изнервя от кокошарника и се разлайва с бебешкия си глас.„Парис! Парис, не така!”, дръпва го рязко на каишката му собственичката. Иде ми да оставя клиновете, които съм си избрала, да се промъкна покрай щендерите, да грабна Парис(!) и да избягам. Представям си за момент колко хубаво ще си живее малкият сладур с мен. Представям си как тичам по Витошка, завивам в първата пряка и спасявам нещастното животно. Покупко-продажбата до мен обаче не се развива добре. „Манекенката” установява, че „не може да си намери жълт колан за жълтия чорапогащник” и си отива смъртно разочарована. Персоналът потъва отново в отегчените си мисли, които най-вероятно включват „Блазе й!” и „Кой знае с кого се чука!”. Излизат да пушат тънка Карелия пред магазина със сутрешните си кафета. Говорят си за „той защо не се е обадил” и за „оная вечер в Най”.

Гоня мисълта за Парис от главата си и продължавам да зяпам. Досадата до мен се е уморила да следи движенията ми и аз продължавам да се чудя между два черни клина. С орнаменти или не? Мрежести или не? Ама не са ли малко курвенски…? Точно решавам и тръгвам към касата и…..„Освалдо, чакай, маме!”

„Поредното нещастно куче!”, си помислям аз. Поглеждам към вратата. Но не! Дете! От плът и кръв! Момченце с честни сини очи. В количка. И майка му на тигрови токове. Изключително лудата му и опасна майка, която го е кръстила Освалдо и сега продължава да го нарича така и пред хората…Втрещено плащам покупките си и излизам почти на бегом от магазина. В какви магазини пазарувам, по дяволите!?!

Днес разказвам тази лудост на Линда, а тя ми връща жеста с историята за момичето от фризьорския салон. Женено за 30 години по възрастен мъж. С двама любовника – яки като бикове и почти толкова умни. Срещат се по кварталите. А къде ли се чукат?!? Единият е сложил охрана пред фризьорския салон, заради детектива на мъжа й, който преди месец я хванал и й спукал едно ребро. Тя е хубава все още, на 25. Линда ми описа как любовникът влязъл в салона, казал на девойката, че Тя е най-хубавата жена, която е имал и облизал врата й като крава. По ръцете му имало наболи неизбръснати косми и бил потен от фитнеса. Когато се върнал да блъска, Тя съобщила на всеослушание, че на мъжа й не му ставало вече и тя затова. Иначе имала амбиции. Щяла да учи в „софийския нещо с психология”. Линда си тръгнала, минала през охраната и си мислела: „Тези хора в какъв свят живеят?!?”

Слушам разказа й, сега го пресъздавам тук и си мисля за планетите. Моята и техните. Нашата и вашите. Вървим по едни и същи улици. Плащаме данъци, живеем врати до врати, а мислим в различни галактики. Събуждаме се и заспиваме на чужди планети, докато си гледаме в балконите. Докато пазаруваме франзела и прясно мляко, човекът пред нас на касата си плаща патрончето гроздова в 9 сутринта. Снощи пак се е напил, бил е жена си после, а после…после е заспал в кухнята.

А аз пиша. Крада историите на хората. На топличко и чисто. С лаптопа на коленете. Закусвала след сутрешния душ, с няколко задачи в органайзера на телефона. С дребните ми ядове и големите ми тревожни мисли в главата. С клишираните „трагедии” в малкия ми живот. Клиширани като на човека патрончето и на мацката счупеното ребро. И знам, че няма добро и лошо. Няма правилно и грешно. Няма по-добро. Всичко е еднакво. Не можем да се съдим. Утре, в някой друг живот, при други обстоятелства вие може да сте мацката в салона и да се чукате с напомпани добичета за удоволствие. На вас може да ви чупят ребрата ревниви съпрузи или да се напивате до безсъзнание в мизерната си кухня със шарена мушама на масата. Някога, в бъдещето, собствената ви дъщеря може да порасне „хубавка”, да я пратите „в Софията” да учи, а тя да се чука с престъпници, за да й подарят кученце и временен Мерцедес. Утре, съвсем обозримо, може да се превърнете в отегчена продавачка в първокласен магазин за бельо и да носите черен панталон и блузка с реклама, да се забивате с някой доставчик и да правите свирки в тоалетните на Най.

И куче може да станете. Може дори да нямате „късмета” да сте Парис, а да ви викат просто Гошко. Да ви хвърлят сух хляб в студа и да ядете ритници в ребрата сутрин. Всичко е възможно. Няма невъзможни неща!

Облаци с перверзни имена

2008-04-01T09:41:00.003+03:00

Лежа в тъмното и наблюдавам една звезда. Гледам как ниските купести облаци периодично я поглъщат и изплюват от парцалите си. Баба ми винаги назовава облаците с латинските им имена. Тези си спомням, че имаха дълго и перверзно име. Нещо, което звучеше като кунилингус. Кунилингусите покриха всичко и звездата повече не се показа. Глътнаха я. Лежа си по време на поредната безсънна нощ, зяпам небето и пиша. Оказва се, че само това умея сносно. В останалото съм пълен провал. В личния си живот така и не се научих да съм блестяща, да обичам всепоглъщащо и да бъда обичана. Да бъда авторитет, ценна, човек, на когото може да се разчита винаги и тн. Не успях, а не се и старая. Дори с писането не се старая. Не се вълнувам кой знае колко много дори от единственото нещо, което умея. Вълнува ме мисълта, че не умея да се отдавам, че не се впускам…,но и тя скоро ми омръзва. Отегчава ме прекалеността в мисленето, отегчават ме крайностите…Прекалено съм мързелива, за да консумирам емоции в големи количества и когато ми се случи някоя такава буря, съм изтощена до край. Дали е посредственост или криворазбрана мъдрост не знам…Дали е студенина или невротичен ужас да не се покажа слаба…Знам ли…Наскоро един колега ми каза, че напоследък съм му станала много тежка за четене. Еми така е – тежка съм. Не само за четене, но и за говорене, и за виждане…Минала съм в тежката категория и не знам кога ще хвърля торбите с пясък. И като го хвърля тоя пясък дали няма да стане нещо страшно… Кога облаците с перверзни имена ще се махнат от главата ми? Може би с времето, с настъпването на пролетта…или лятото…А може би просто е пролетна умора. Понякога сложните въпроси имат изключително прозаични отговори, което ме устройва в случая. Идеално. А може би просто обичам облаци с перверзни имена…Перверзното ми удоволствие от мрака и самотата. От тежките мисли. Перверзията ми, наречена отваряне и затваряне. Разтваряне. В другия, във въздуха, във вода…Гледам как диша и издиша. Диша и издиша. Диша и издиша. Като сутрешна гимнастика. Като плуване със щипка на носа. Забивам поглед в пръстите си, осветени от екрана на лаптопа. А той в скута ми. Диша и издиша. Диша и издиша. Когато започнем да се гледаме през нощта, идва любовта и ни плаши. Стряска ни като онези малки изродчета, които изскачат от кутийки на пружини. Бррррр....Май е време е да се съмне и да заспивам.

Сън за щастие

2008-03-22T02:03:00.002+02:00

Когато ставам през нощта и шляпам боса покрай прозорците в тъмнината, се сещам за една и съща картинка всеки път. Баща ми в кухнята на светлината на абсорбатора си рисува и си пише нещо. До него чаша водка или вино и пепелник с връхче. Не спеше през нощта и си лягаше по светло. Когато ставах сутрин, намирах по масата неизменните купчинки с листчета – чертежи на апартамента, на къщата в Банкя, схематични рисунки, думи, изречения, моливи и пепелника. Неизхвърлен. Дядо ми пишеше музика и спомените си в кухнята на масата, а баща ми си рисуваше. Един и същи маниер. Сега аз обикалям къщата нощем като сомнамбул и все по-рядко пиша. В дома на дядо ми червеното вино се лееше с кани, ядеше се само „от най-хубавото червено месо” и животът беше издигнат в култ. Имахме 2 пиана – роял и малко концертно пиано вкъщи и винаги имахме гости. После ние тримата се преместихме „зад реката”, в квартала със старите павирани улички, с малките къщички. В тихия квартал с кестените. Бях свикнала трамваят да минава през леглото ми всяка сутрин и тишината на дърветата в началото ме удивяваше. Дойдоха новите приятели, игрите в старата тютюнева фабрика, разходките по малките улички на Коньовица, Банишора…”нашия квартал…”. Всяка улица ставаше за пързалка – коли много нямаше. Прекрасни години. Години, в които баща ми от музикант се превърна в златар, после построи наново къщата в Банкя, а после…после се разболя. И дядо ми си беше отишъл вече. Заедно с мемоарите си, които до последно пишеше, заедно с музиката си, със стотиците партитури, подредени грижливо в старата ни музикална библиотека. Всичко си отиде с тях. С вятъра, който сега продухва косата ми на гробището. С тишината, която инстинктивно пазим с майка ми. Със запалената цигара, която оставяме. Тя гори, а аз си спомням онези дни. „Враждебната среда”, в която се опитах да порасна. И успях. Успях да стана голямо, разумно момиче и да разбера нещо много важно. Нещо важно не само за живота, за съдбата, а и нещо ценно за таланта. Онази въздушна целувка от Господ, еднократният подарък от съдбата, който някои получават. Странното и случайно съчетание на гените. Онова, което усещат само тези, които го нямат. Талантът е онова, което не зависи нито от броя прочетени книги, нито от образованието, нито от възпитанието…Защото не го носим във виртуозните си пръсти или в ангелския си глас. Не се намира в главата ни или в сърцето ни. Талантът обитава единствено душата ни.

А душата ни?! Душата ни е много проветриво място. Влияе се от слава, от пари и най-вече от суета. Когато не се взимаш на сериозно, талантът се чувства комфортно в душата ти. Расте и обитава мислите ти без да се притеснява, че ще го притискаш, форсираш и разголваш, прави живота ти по-различен, по-цветен, по-интересен и те учи да живееш. Талантът е спокоен, когато ти си спокоен. Талантът е като децата – бунтува се и боледува в детството си и ако му осигуриш нужното спокойствие и търпение, ти се отблагодарява точно като тях – пораства здрав и сигурен в себе си. Важното е да не се взимаш много на сериозно и да пазиш душата си от щети. Щети като амбициите например. Като надценяването, като бутането с лакти. Талантът е крехка материя, пере се ръчно и със студена вода. И се внимава. Ама много.

Аз лично се надявам тези неща да са заложени в гените ни. Надявам се да мога да предам на детето си частица, от това, до което аз имах щастието да се докосна. Надявам се то да има шанса да черпи без да осъзнава от топлината на хората, които никога няма да срещне. Надявам се да чува гласовете им в кръвта си. Да ги вижда в красивите очи на майка ми, в моите. Надявам се. Само това мога – да се надявам.

Шляпам боса в тъмната къща около прозорците и гледам силуетите на дърветата в гората. След мъничко ще се върна в леглото. Раменете ми ще потреперят от нощния студ. Ще погледам в тъмнината, очите ми ще се насълзят за десетки минали, сегашни и бъдещи болки. Ще почувствам цялата самота на света, седнала като 100-килограмов човек на гърдите ми. Но няма да мога да се разплача от товара. За кое по-напред. Сигурно ще заспя с мислите си и ще ги сънувам. Старата снимка с черешите. Усмивките ни. Баба ми с онази прическа. Детството ми, събрано в един единствен сън. Сън за щастие.

Туристическа спалня

2008-03-21T11:33:00.006+02:00

Онзи ден, умряла от глад си купих баничка. От онези, препечените, класическите. С повече кори, отколкото сирене. Завиха ми я в парче бакалска хартия. Въртях се на улицата и седнах в колата да си я изям. Грозен навик е да се яде в колата, между другото. Навън слънчице, усмихнати хора, чиновници, които се прибират от обедната си почивка. Ям си баничката и си блея. Любимите ми стари градски улички около Искър, детството ми по вътрешните дворове…Идилия. По улицата срещу мен - чичко. Със служебен син панталон, пуловерче и яке. Червендалест един, набит, селски тип. Бръкна в панталона си и извади тежък ключодържател с много ключове. Приближи се към паркиралата пред мен стара Фиеста и смачка някаква опаковка в ръцете си. Хвърли я на улицата, изрита я под колата, отключи и се качи. Спрях да ям и ядосано натиснах клаксона. Погледна ме в огледалото и запали. Даде назад и леко ме удари. Колата ми подскочи, а аз, изненадана и с пълна уста, натиснах клаксона продължително, правейки му знаци в огледалото. Даде мигач, показа ръката си през прозореца, показа ми среден пръст и се отдалечи с мръсна газ, гледайки ме в огледалото. Т!!! Каква регистрация, по дяволите е „Т”? Сигурно град Тъпаци или Тъпанари. Ядосах се, докривя ми страхотно. Излязох, за да видя дали ми има нещо на колата. Само номерът ми е леко одран. Нищо съществено, но имах чувството, че е потрошил цялата ми кола. Безсилие. Това почувствах. Отиде ми и баничката, и хубавото настроение, и всичко. Качих се отново в колата и си тръгнах бясна. Надолу, на Раковска, спрях, за да дам път на една кола, а покрай мен профуча една изтърбушена бяла Хонда с отворени прозорци и силна музика. Младежът отвътре, подминавайки ме, изкрещя: „Айде, мърдай, ма!!!” РК! РК?!? Град Резки Катили?

Какво става със София, по дяволите!?! Град без правила. Туристическа спалня! Град, в който можеш да дойдеш да живееш без да се регистрираш никъде, без да платиш и един лев данъци в него – нито смет, нито сгради, нито за кола…Плюеш по улиците му и превръщаш покрайнините му в гета, а после ходиш да гласуваш за кмет в Чепърлянци. Но не е луд този, който…Не е луд! Ние сме си виновни! И за безхаберието, и за малоумните кметове, и за това, че плащаме високите данъци и хрантутим "безплатните туристи на града". Ние не създадохме правила!

А колко е приятно през уикендите! Когато всички коли с празни буркани са потеглили по своите си пътища. Когато всички билети на автогарата вече са изкупени, когато лъскавите рейсове извозват "туристите" по родните им места! Толкова е хубаво! Хубави са празните улички в центъра! И тишината - онази стара градска тишина, която помня от детсвото си. Събота и неделя дори можеш да чуеш птичките в центъра. Колко е хубаво, когато ги няма...туристите!

Така се прави!

2008-03-14T19:37:00.002+02:00

Сядам да пиша картичка за рожден ден. Уж това ми е любимо – писането на картички, уж знам какво искам да напиша, а не мога. Седя пред бялото картонче и гледам в нищото. Има хора, на които не можеш да кажеш нищо нито в 2 реда, нито в 50, защото все няма да е достатъчно. Трудно е да се вместиш в стандартна картичка, когато ти се иска да напишеш романа на живота. Да накараш ритъма на света да спре за секунда, колите да бият спирачки по средата на кръстовищата, хората да забавят крачка по тротоарите и цялата вселена да млъкне. За миг поне. Да млъкне и да направи реверанс. Да се поклони с уважение към човека, който ме направи толкова много ранима, колкото никога не съм била. Човекът, който всяка сутрин буди в мен момиченцето и приспива всяка нощ жената. Този, който с обикновените си , човешки рамене успява да стои зад мен като скала. Да присъства винаги и непоклатимо да вярва в мен. Независимо каква съм, коя съм, колко съм.

Този, който плака с мен, когато сърцето ми се късаше. Плака с по-истински от моите сълзи. Будеше се през нощта, за да ме гледа как спя, а аз тайно го наблюдавах през малките процепи на миглите си. Човекът, който успя да погледне в мен. Не в очите ми, а в дъното ми. Да се огледа, да види всичко и да не се уплаши. За безстрашния мъж до мен. За смелостта му да стои без да трепне, когато аз съм на ръба. Защото смелостта на мъжете не се измерва в мускулите им, нито в приказките им, нито е в непроницаемите им очи. Смелостта на мъжете обитава душите им и се оглежда в ръцете им. Защото смелостта не говори – нито за себе си, нито за другите. Смелостта се буди притихнала и разтревожена до теб. Протяга ръка към лицето ти в тъмното и проверява дали са мокри бузите ти. Това го може единствено и само той. Този, на когото днес трябва да напиша картичка.

Ръката ми е спокойна. Погледът ми отдавна е преодолял малкото картонче. Гледам някъде отвъд. Когато осъзнаеш подаръците и уроците на съдбата, можеш само да мълчиш. Да мълчиш в знак на уважение. Към живота. Към красотата, която ти е донесъл шансът. Шансът, да се докосваш до щастието. Да броиш миговете му и да не искаш да спиш. Да не искаш да се разделяш нито за миг. Да не искаш да затваряш очите си. Защото се страхуваш, че ще схванеш трика. Рано или късно ще разбулиш мистерията на бялото зайче в шапката на фокусника, на гълъбите в широките му ръкави. И не дишаш. Притихваш в малката си момичешка душа., Мълчиш. Само мълчиш. За да не изплашиш гълъбите, за да не си отиде магията. И знаеш. Някъде между крехките стени на душата си знаеш, че това е. Така е прави! Тук се мълчи. Събуваш си обувките и стъпваш на пръсти. Приближаваш се бавно и тихичко, ама съвсем тихичко прошепваш: „Благодаря!” Така се прави!