юли 28, 2020

Има още думи в мен

От години не ми се беше случвало. Такова напрежение в ума ми, което няма отговор в другите, няма решение в разговори, няма го в бутилките за изпиване. Не го откривам в самотните кафета с по една цигара. Отне ми месеци докато разбера: това е онова усещане, че трябва да пиша. Това е отговорът. Това чувство, че главата ти ще гръмне от ненаписани думи. От задръстени в тръбите на мивката изречения. Заклещени някъде в коляното отдолу. Промивани от вода и сапун с годините. И времето е минавало. И все още са там, разядени от остатъци кафе и паста за зъби. Хиляди начала на текстове, които сега се изреждат като непрочетена поща в ума ми.  
И в този момент, когато чувствам как някой е проврял ръката си в мен, изгребал е със шепи, каквото е имало за крадене, напълнил си го е по джобовете и сега се измъква по чорапи от несъществуващата ми спалня … в този момент се оказва, че само това ми е останало – думите. В този момент, в който съм като счупена от гневно дете играчка и от мен стърчат само пружинки. В този момент имам само думи тук. И знам пред белия уърд, знам с бялото на очите си, знам, че помня, знам, че това ме спасява.
Припомням си стари изречения, които съм вадила директно от стомаха си и съм оставяла тук за другите. За да се хранят те, да ме смилат и повръщат. Да ме прокарват с вода и алкохол. Да си почиват с цигара преди десерта и след аперитива. Изведнъж си припомних колко са калорични думите ми, колко са киселинни и абразивни понякога. И някъде надълбоко се изтръгва една въздишка от облекчение – има още думи в мен. 

юни 24, 2020

Там


Има вятър там. Провира се и ръмжи между клоните.
Има и слънце понякога, проболо разкъсаните облаци. 
Тези облаци с перверзни имена, помниш ли?
Има дъжд, който мие забравените празнични знаменца за нечий рожден ден. Спускат се капките по тъжните им канапи.
Там, в рождения ден има глад, храна по чиниите, обърнати маси, музиката е оставена на самотек и вървят ретро хитове, които никой не слуша. 
Там някъде седя прогизнала с празна хартиена чиния на шарени балони. С празнична триъгълна шапка, висяща на врата ми.
Празнувам с лице на клоун в почивка. С размазан грим, изядено червило…Седя и те чакам под дъжда. Сама.  И ми е студено.

октомври 29, 2018

Така

Както рибите носят кукичка във челюстта, 

скъсали влакното на страстен рибар.
Като втората дупка на дясното ми ухо, в която никога не слагам  обица.
Като белег от куче,надрано от котка,
детска драскотина от череша и асфалт.
Като атомна готовност да скоча, да избягам 
и да дойда,
за да ме попиташ дали ми е студено.
Така те нося. 
И нищо не мога да направя...

29.10.18   3 am

декември 04, 2012

.... тая любов!

Всички се обичат като луди. Обичат децата си, майките си, сестрите си. Обичат децата на приятелите си. Обичат бебетата на познати и непознати. Обичат котките в бяло, обичат  заспалите кутрета. Всички обичат и поезията – лигавите, често некадърни строфи за несподелена любов, драматична самота и бушуващи момински чувства. Някои дори обичат булчинските рокли. Обичат строфите за брачни клетви. Обичат пусти плажове, прободени от слънцето облаци, планините в мараня. Всички най-много обичат Коледа. Снимки на канелени сладки и топъл шоколад. Пластмасови играчки, бутафорни натюрморти и пожелания от всякакъв род. Дълбокомислени съвети за живота. Всички обичат всичко. Във фейсбук. Д`еба тая любов!

август 03, 2012

Знам!

- Галопче?
- Хайде!, отговарям с усмивка.
Конят под мен прави няколко по-широки крачки, усещам специфичното напрежение във врата му и в следващия миг главата му се издига и потъва пред очите ми. Отдавна не отплепям от седлото – вече месеци прекарвам голяма част от времето си в базата. Политаме. Гмуркаме се и изплуваме. Бедрата ми се свиват инстинктивно около гръдния му кош. Кръстът ми се движи в унисон с голямото сърце под седлото. Красивото животно, което лети напред по поляните с мене на гърба си. Слънцето залязва над склоновете. Яздим срещу него. Мирише на трева, на хвойна и мента, на идващия зад нас дъжд. Житото крие подплашени птички, които излитат понякога изпод краката на конете.
- Я, джанки! Стой! Уооуу!, спираме.
Берем от дървото, изправени на стремената и пълним джобовете си. Морган и Огнена използват намалението, за да хапнат и се радват на житото като в сладкарница. Смеем се по детски и плюем костилките.
- Галопче?, и отново летим.
 Усещам вятъра с лицето си. Тя се обръща от време на време да ме погледне и се усмихва доволно със сините си, красиви очи. Аз не усещам нищо друго освен щастие. Щастие, което всяка клетка в тялото ми изпраща като непрекъснат сигнал до мозъка. Щастие, което има химична формула, физическо обяснение и най-вероятно име. Щастие, което идва и директно залива сърцето ми. На лицето ми има усмивка. Необяснима гримаса на удоволствие, което ме кара след всеки галоп да вдигам ръце към небето и да се опитвам да не крещя. За да не стресна конете, не заради друго. Усещане, което ме прави непривично смела. Пренебрегваща риска от страхливото животно под мен. От 500-те килограма мускули със заешко сърце, от които завися. Знам, че може да ме свали, когато си поиска. С две негови движения мога да се окажа в тревата. Знам. Знам, че все някога може да се случи. Знам, че е опасно. Знам, че може да боли. Знам.
Но знам и че това е едно от правилата на играта. На всяка една игра. Има го във всеки менюъл. Взимаш – даваш! Среща – раздяла. Крачка напред - две назад. Галоп и ход. Всяко щастие върви ръка за ръка с рисковете от болка и тъга, които трябва да си приел предварително. Като част от сделката. Отделна клауза във всеки договор, който подписваш със съдбата. Парафираш го на всяка страница набързо, без да прочетеш условията. Сигурен си, че до частта с неустойките никога няма да се стигне. Какви форсмажорни обстоятелства, аз съм толкова щастлив!? А после, когато заровиш носа си в тревата, изненадан и с треперещи ръце търсиш смачкания документ, за да прочетеш последните му страници. Но вече няма смисъл. Току що си получил поредния си урок. Урок по баланс. Урок по приемане. Урок по живот. И няма значение дали си с каска. Дали си бил подготвен. Нямат значение и грешките. Дълго след това ще разсъждаваш къде си сбъркал стратегически, какво си пропуснал и къде е трябвало да внимаваш повече. Болката си остава като поредната резка за назидание. Резка, която още следващия път ще пренебрегнеш, подписвайки поредните страници. Забравил режещото усещане в коляното и свития стомах. Забравил ожулените лакти и вкуса на тревата в устата ти. Движен от поредното обещание за вечно щастие. Вечно удоволствие. Вечен живот. Забравил за големия бакалски тефтер на съдбата. Знам, че сега си съгласен и кимаш одобрително. Знам, че си мислиш, че това не се отнася за теб. Знам, че ти си различен, разумен и прав. Подготвен. Знам.